че този път наистина бе излязла победител.
— Колкото до това, че ще ти прислужвам на празненството, ще го решим на място.
— Няма да има нищо за решаване.
— Бъди сигурен, че ще има — противопостави му се тя и напусна стаята.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Денят на празненството дойде много бързо. Въпреки че на Брена й се искаше да види леля си и да разбере от Корделия защо я е лъгала, тя не изгаряше от желание да отиде в къщата на Анселм. Да отиде там с Гарик и всички да видят, че робинята му носи бижута, като че ли му е жена! Чудеше се дали би преживяла такова унижение. Въобще не искаше да ходи там, но знаеше, че трябва. Гарик много се вълнуваше и беше твърдо решен да я заведе.
Брена погледна прекрасната рокля, която се спускаше по тялото й. Беше от плътно червено кадифе, шито със златен конец. Особено красив беше широкият златен колан, обсипан с рубини, който подхождаше на златния й пръстен.
Яни помогна на Брена да вплете в косата си червена пандела. Яни също се вълнуваше, че Брена ще гостува в къщата на Анселм. Брена не се чувстваше по същия начин и с неохота отиде при Гарик, когато я повика. Видът му я зашемети. Той също беше облечен в кадифени дрехи, със златист цвят, на който красиво контрастираше червеният конец, с който бяха извезани. Върху колана му имаше рубини, а на врата му висеше златният медальон. Тя се зачуди дали той нарочно е решил двамата да изглеждат като двойка. На светлината от огъня къдравата му коса блестеше със златисти отблясъци.
— Ти си като бисер в тъмна вода. — Той се приближи към нея.
Тя почувства, че се изчервява от начина, по който я гледаше и всичко, което можа да му каже, бе, че роклята е наистина много хубава.
— Да, но не би стояла толкова добре, ако я носеше друга жена.
Сега вече тя се почувства съвсем неудобно.
— Не ти е присъщо да говориш по този начин, Гарик.
— Казвам само истината. А и ти все още не ме познаваш достатъчно — усмихна се той.
Изведнъж стана нетърпелив.
— Хайде да тръгваме. Празникът вече е започнал.
Тя го последва и те минаха през кухнята. На вратата бяха закачени пелерините им. Но нейната не беше там. На нейно място имаше разкошна хермелинова пелерина с широка качулка. Той внимателно я постави на раменете й и сложи качулката на главата й.
Тя го погледна въпросително.
— Друг подарък?
— Да, скъпи дрехи ти приличат и в бъдеще ще имаш повече от тях.
— Да бъдеш токова щедър, също не е в стила ти, Гарик. Защо се промени?
— Така се чувствам добре — отвърна той и накрая й подаде камата, която й беше обещал.
Тя сложи оръжието в колана си и го погледна в очите.
— Мисля, че беше по-добре, когато не беше в настроение, защото можех да предположа всяка твоя реакция.
Той се засмя и двамата тръгнаха.
От огъня, където готвеха, се вдигаше пушек, но Брена предпочиташе да й люти на очите, отколкото да й е студено. Все още не се беше стоплила и затова стоеше с пелерината и добре, че имаше това извинение, защото, когато се огледа, в стаята не видя друга толкова скъпа рокля. Тя се изчерви при мисълта, че Гарик щеше да я показва пред другите: една робиня, облечена по-добре от останалите гостенки. Това беше нечувано. Приличаше на наложница и беше сигурна, че и останалите си мислят същото. Това съвсем я разстрои и тя се почувства много нещастна. Стоеше тихо на стола и се сепна, когато Елоиз я попита:
— Доволна ли си от роклята, Брена?
Брена срещна очите, които я гледаха с разбиране, и се отпусна.
— Да, много ти благодаря.
— Тогава ела, нека ти взема пелерината. Не прекарах толкова часове над тази рокля, за да я криеш.
Брена й подаде горната си дреха с неохота, но в същия миг осъзна, че не се чувства толкова неудобно. Беше безкрайно благодарна на стопанката на къщата, че й отделя от времето си, за да я накара да се чувства добре.
— Да, наистина ти стои чудесно — усмихна се Елоиз.
— Много си мила.
— Това е истината, освен това ти дължа благодарности.
— За какво?
Елоиз погледна Гарик, който беше при баща си, след това отново се обърна към Брена и сложи ръка върху рамото й.
— От дълго време не бях виждала сина си толкова спокоен и в добро настроение. Дължим го на тебе.
— Грешиш.
— Напротив, сигурна съм. Той не искаше да се поддаде на чара ти и се бореше със себе си, но се предаде. Нима сама не си забелязала разликата?
Брена кимна. Да, след болестта й Гарик наистина се беше променил. Възможно ли е да се е влюбил в нея? Тя се страхуваше да се задълбочава в такива мисли и затова бързо смени темата.
— Ще мога ли да видя леля си?
— Разбира се. А, ето я и нея. Аз ще ви оставя, за да можете да си поговорите на спокойствие.
Очите на Брена се напълниха със сълзи, когато двете с леля й се прегърнаха. Седнаха една до друга, а Брена продължаваше да държи ръцете на Лини. Тя критично огледа леля си и отбеляза, че въпреки годините Лини продължава да изглежда много добре. Дори в очите й имаше младежки блясък.
— Изглеждаш добре, лельо.
— Елоиз ме накара да се почувствам като член на семейството. Да, наистина нямам от какво да се оплача.
— Сега вече съм спокойна. Само да знаеш колко често си мислех за теб и исках да дойда да те видя, но Гарик не ми разрешаваше.
— Аз чувах много за теб, Брена. Елоиз ми казваше всичко. Зная, че в началото си била много упорита, но аз бях сигурна, че ще се държиш така. Знам, че си се опитала да избягаш, а след това си била много болна. Толкова много се тревожих за теб. Но ето те сега тук. Изглеждащ чудесно и вдъхваш уважение.
— Уважение?
— Ти си тук като гостенка, не като робиня на Гарик. Да, той те е уважил с тази чест.
— Тук съм, за да му прислужвам, когато има нужда от това.
— Хайде, Брена. Тук има толкова много жени за тази работа. Защо ще те облича по този начин, ако те е довел да му прислужваш? Бях с Елоиз, когато той я помоли да ушие тази рокля. Каза, че трябва да бъде като на жените на викингите, защото ти вече си една от тях.
Брена сключи вежди.
— По никакъв начин не съм му показала, че съм щастлива тук. Той знае, че ако мога, отново ще избягам. Защо е казал, че съм една от тях?
— Сигурно си го накарала да повярва в това. Но ти не трябва да бягаш пак. Ако го направиш и Гарик не те намери, аз много ще се тревожа за теб.
— Когато тръгна, ще взема и теб и заедно ще преминем морето — каза Брена, но й беше трудно да вярва на собствените си думи. И въпреки че с това се опита да ободри леля си, тя само я натъжи.
— Брена, аз вече си мислех, че си преодоляла някои неща в характера си, но сега виждам, че само ми се е искало да бъде така. Една зряла жена би приела съдбата си, която я е изпратила тук. Тя би била щастлива, че е оцеляла, и би се опитала да се приспособи към новия си живот, защото вече нищо не я
