— Дънстан? Това е абсурдно. Той ти беше съпруг.
— Да, беше мой съпруг, но той искаше теб. А ти бе прекалено заета да се доказваш като достойна дъщеря на баща си, така че обръщаше много малко внимание на другите край себе си.
— Ако това, което казваш, е вярно, защо не си ми казала? Ти знаеше, че мъжете въобще на ме интересуваха, още по-малко Дънстан.
— Не можех да се примиря, че заради теб изгубих любовта на съпруга си.
— И заради това ме обрече на кошмари?
— Щастлива съм, ако е било така, защото заради теб аз преживях такива ужасни моменти.
За миг Брена загуби контрол над себе си и удари Корделия по лицето, а с другата ръка посегна към ножа.
— Знай, че ако те бях намерила в нощта, когато бях за първи път с този викинг, щях да те убия.
Корделия невярващо се загледа в острието.
— Нима би наранила жена, която очаква дете?
Брена беше изумена и отстъпи крачка назад.
— Истината ли говориш, Дела?
— Лини също знае, ако се съмняваш в думите ми, питай нея.
Брена не би я убила, защото любовта й към Гарик я беше направила по-добра. Беше възнамерявала само да я уплаши.
— Прекалено много се бърка в живота ми, Дела, и ако пак някога се опиташ да го правиш, ще забравя, че съм християнка, и ще те убия.
Когато Брена прибра ножа, Корделия отново събра кураж.
— Не ме е страх от теб, Брена Кармарам! Хю ще ме защитава. И ти горчиво ще съжаляваш за това, което ми причини днес.
— Няма да си губя повече времето с теб — каза Брена и излезе от стаята.
Беше бясна. Срещата не бе преминала така, както очакваше, все още не можеше да повярва на безочието на Корделия. Плесницата, която й беше ударила, беше много малко отмъщение.
Вън червената мъгла се беше разпръснала и беше станало непрогледно тъмно. Брена отново се върна в залата. Сега тя съжаляваше за начина, по който се беше отнесла с леля си, и се огледа, за да я намери и да се извини. Лини не се виждаше никъде и Брена отиде при Гарик.
— Видя ли се със сестра си?
— Да.
— Надявам се, че е добре.
— Чака дете — разгневено отвърна тя и веднага след това съжали за резкия си тон.
— Но тя е добре, нали?
— Беше в добро здраве, когато я напуснах.
Тя гледаше вече с други очи на Гарик и веднага забеляза, че не беше съвсем спокоен. Зачуди се дали причината не е у нея. Искаше да му открие чувствата си, но знаеше, че не бива да се натрапва. Усмихна се.
— Казах ли ти колко добре изглеждаш тази вечер, Гарик?
Точно както беше предполагала, той се усмихна скептично и каза:
— Тогава ще ти припомня, че ти бях предоставил тази възможност, но ти не я използва.
— Казвам ти го сега: изглеждаш като истински лорд. Точно това е подходящата за теб дума, въпреки че тук не я използват, така ли е?
— Ние сме феодално кралство. Всеки клан си има вожд и това е всъщност лордът. Той дори е като крал за своите хора.
— Като баща ти?
— Да — отвърна той. — Защо питаш?
Тя му отвърна с друг въпрос:
— Не мислиш ли, че е време да разбера нещо за твоите хора и за теб също?
— Признавам, че имаш право.
— Голямо ли е семейството ти?
— Имам лели, чичовци и много братовчеди.
— Знам, че имаш двама братя, но нямаш ли сестри?
— Имах сестра — каза Гарик с глас, изпълнен с мъка — Тя беше най-малкото дете на майка ми, но почина много отдавна.
Брена остро почувства неговата болка и се зачуди — как е възможно толкова да се развълнува.
— Наистина съжалявам, Гарик.
— Не трябва, ти не я познаваше.
Тя нежно докосна ръката му.
— Но знам какво изпитваш, когато загубиш любим човек.
Той взе ръката й в своята.
— Да, предполагам, че знаеш това.
Брена изпита непреодолимо желание да се облегне на него и да усети как ръцете му я обгръщат с топлина. Вече не се чувстваше така самотна както преди. Въпреки че сега Гарик беше центърът, около който се въртеше животът й, все още не беше готова да разголи душата си пред него. Никога не бяха говорили по този начин и това ново начало й харесваше.
— Гарик, ти никога не си говорил за времето, когато си бил в плен на моя народ, нито си показвал, че ги мразиш за това, което са ти направили.
Той изненадано я погледна.
— Кой ти каза това?
— Когато в началото ни доведоха тук, майка ти ми разказа, за да обясни нападението на Анселм. Но може би предпочиташ да не си спомняш.
— Предпочитам да не си спомням това време, но тъй като в днешния ден искаш да научиш много неща, ще ти кажа. Когато един викинг тръгне на война, той знае, че може да го убият или да го хванат в плен. Мен ме заловиха и аз очаквах смърт, но безславна, тъй като не е на бойното поле.
— Толкова ли е важно да умреш в боя?
— Това е единственият начин, по който можеш да отидеш във Валхала.
— Раят на викингите?
— Добро сравнение, но там могат да отидат само смели войни.
Тя не му зададе повече въпроси, тъй като си спомняше ученото при Уиндъм.
— Значи си очаквал да умреш без почести?
— Истината е, че се отнасяха много жестоко към мен и ако някои от тях ми попаднат, ще ги убия. Но един от тях, възрастният човек, който ме пазеше и се грижеше за мен, ми помогна да избягам.
— И за това ти не мразиш всички ни. Но баща ти не е на същото мнение. Нима той не знае, че келт е спасил живота ти?
— Знае, но той съди много бързо, затова, щом веднъж е решил, че ще мрази всички келти, никой не може да му повлияе да промени мнението си. Но това продължи до момента, в който те срещна. Сега съжалява, че е нападнал селището ви. Знаеш ли това, Брена?
— Да, знам. Майка ти ми каза.
— Все още ли го мразиш?
Брена се поколеба.
— Ако това се беше случило на теб, Гарик, ако келт нападнеше селото ти и избиеше жителите му и твоите близки, а теб вземеше в плен, ти нямаше ли да го мразиш?
— Разбира се, и нямаше да намеря мира, докато не го убия.
— Тогава обвиняваш ли ме за чувствата ми?
— Не, аз просто попитах дали все още се чувстваш по този начин. Обикновено жените са повече склонни да прощават, а и те мислят по различен начин. Но явно ти си изключение.
— Не съм същата като преди, Гарик.
— И какво се е променило? Нима не пожела да дойдеш с оръжие тук? И няма ли да го използваш срещу
