изглеждаше много добре и сърдечно се усмихна на племенницата си.
— Мислех, че ще си тук, за да пожелаеш късмет на твоя викинг. Той те търсеше.
— Ако е искал нещо такова, да ме е събудил — с равен тон отвърна Брена.
— Какво има, Брена? Не изглеждаш добре.
— Просто съм уморена, не спах добре тази нощ.
Лини веднага й предложи да поспи в нейните помещения, но Брена отказа.
— Ще си ходя, лельо. Днес нямам желание да виждам Гарик.
— Но празникът…
— Ще продължи и без мен.
— Какво се е случило, Брена? Ти беше толкова щастлива вчера.
— Била съм глупачка.
— Заради Гарик ли е това? Нима той не се интересува от теб, както си мислехме?
— Знам нещо за него, но не чак толкова.
— Но той ще пита за теб. Какво да му кажа?
Брена се обърна и сви рамене.
— Истината. Отишла съм си вкъщи и няма да се връщам.
От къщата на Анселм до дома на Гарик не беше далеч, но на Брена й се видя като едно безкрайно пътешествие. Когато стигна конюшните, видя, че Ерин го нямаше, и веднага се качи в своята стая. Бе обхваната от гняв. Той извираше от болката, която я измъчваше. Тъй като Гарик го нямаше тук, за да излее гнева си върху него, тя извади пръстена от ръката си и го хвърли на земята. Но не успя да му направи нищо. Разярена, запали огън и го хвърли в пламъците. След това разкъса роклята и я хвърли на парчета на пода. Гледката предизвика сълзи в очите й и тя съжали за труда, който жената беше положила, за да изработи тази рокля. Разрида се и се хвърли на леглото. Бързо заспа, но се събуди от шума пред вратата. Веднага се мушна под завивките, защото беше гола, и точно тогава вратата се отвори. Гарик влетя в стаята, а по лицето му се четеше гняв.
— Не съм те пускал да се връщаш тук.
— Знам.
— Но си го направила.
Той видя парчетата от скъсаната рокля на земята и гневът му се удвои.
— Дойдох, за да те взема със себе си, но виждам, че си направила това невъзможно.
— Няма да е добре да доведеш на баща си гостенка, която е облечена в груба вълнена рокля, нали?
— Това е вярно, но тъй като ти явно предпочиташ такива дрехи, никога вече няма да получиш подарък от мен.
— Нямам нужда от тях.
— Ще останеш в тази къща, щом това е желанието ти, а аз ще си намеря друга, с която да прекарам празника.
Тези думи, я нараниха много жестоко.
— Нима мислиш, че това ме интересува?
— Малко значение има дали те интересува, или не — отвърна той. — И отсега нататък ще се подчиняваш на това, което ти казвам, защото вече няма да бъда снизходителен с теб.
— Какво ще направиш? Може би ще отнемеш живота ми, така както отне любовта ми?
Той само й повтори, че не трябва да напуска къщата, и излезе от стаята. Отиде право в конюшните и също не забеляза, че Ерин не е там. Възседна жребеца и безмилостно го пришпори. На състезанието беше загубил от Хю и това го беше ядосало, но чашата преля, когато разбра, че Брена си е тръгнала.
— Такава проклетия е тази жена! Първо ме мрази, след това ме обича и сега отново ме мрази. Дадох й всичко каквото можех, но на нея това не й е достатъчно. Нямам нужда от такава досада. Тази вечер ще се опия с медовина и ще забравя всичко.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Брена разпали огъня и приготви хляб, така както беше виждала Яни да прави. След като Гарик замина, тя беше продължила да плаче, но спря, защото осъзна колко е глупава. Гарик искаше да сподели живота си с нея, тя трябваше да приеме това и да бъде щастлива. Един ден той можеше да се промени, така както тя се беше променила.
Къщата беше тиха и само съчките пукаха в огнището. Кучето се беше излегнало на пода, затова тя не го видя, като наостри уши, но също чу шума, който идваше отвън.
Възможно ли беше да е Гарик? Ако се беше върнал, значи му е липсвала. При тази мисъл Брена се усмихна и зачака вратата да се отвори. Тя наистина се отвори, но много бавно. В стаята нахлу студен въздух и Брена потрепера. Изведнъж осъзна, че Гарик не би отворил по този начин, и изтръпна. През полуотворената врата влезе мъж с ръста на Гарик. Той беше плътно загърнат в пелерината си, а в едната си ръка държеше меч. Брена затаи дъх. Не познаваше този викинг. В този момент кучето дойде до нея и неговото ръмжене й вдъхна кураж. Камата, която Гарик й беше дал, все още беше на кръста й.
— Брена?
Тя се изненада. Нима той я познава? Но не, тонът му беше въпросителен. Той се уверяваше дали е тя. Значи няма за какво да се тревожи.
— Кой си ти? — попита тя, но изражението му й показа, че той не я разбира.
Брена прехапа устни, чудейки се дали да заговори неговия език или не.
Кучето продължаваше да ръмжи. Дали не усещаше някаква опасност?
— Сама е, Седрик.
Брена моментално се завъртя и се оказа пред втори мъж, който беше дошъл от другата страна на къщата. Преди дори да успее да си помисли нещо, той я сграбчи. Тя се развика, а кучето го захапа за крака. Седрик извика от болка и замахна с меча, за да убие животното.
— Не! — изкрещя Брена и се опита да хване ръката на викинга, но другият мъж беше по-бърз и с ритник отпрати кучето надалеч.
— Няма нужда да убиваме кучето.
— Вече имаме момичето. Това е достатъчно.
Брена стоеше мълчаливо между двамата и въпреки, че не можеше да разбере за какво точно са дошли, беше сигурна, че намеренията им не бяха добри. Кучето беше тук, но то не би могло да й помага повече, защото беше наранено, а Гарик се веселеше на празника. Ядоса се, че я беше оставил сама да се защитава.
Плъзна се между двамата и се насочи към вратата, но не успя да избяга, защото краката й се оплетоха в нещо и тя падна. Тогава разбра, че единият от викингите беше хвърлил въже и тя се е спънала в него. Очите й потъмняха от ярост, когато той завърза китките й, без дори да поглежда.
— Мисля, че е добре да тръгваме, преди нещата да са се усложнили.
Той не изчака другия да каже каквото и да било, бързо грабна една стара пелерина, метна я върху Брена и я помъкна след себе си. Почувства се напълно безпомощна, като животно, което водеха на заколение. Как смееха да се отнасят така с нея? Слязоха надолу по скалата и стигнаха водите на фиорда. Корабът на Гарик беше гордо изправен сред спокойните води като спящ дракон. Точно до него и също толкова внушителен стоеше друг викингски кораб.
Качиха се на него и веднага потеглиха, отнасяйки я далеч от брега, далеч от Гарик. Тя започна да се бори с паниката, която я обхващаше. Къде я водеха и защо?
С внимание огледа викингите и се зачуди защо е трябвало да използват такъв голям кораб, когато една малка лодка би им свършила същата работа.
Брена си отговори на този въпрос, когато в сянката зад себе си видя Уилоу. Това още повече я обърка. Защо тези викинги, ако бяха пирати, щяха да откраднат само един кон и само една робиня? Брена допускаше всякакви възможности, но изчакваше мъжете да заговорят, за да й помогнат да намери истината. Но те мълчаха.
Поне не излязоха в открито море, а акостираха на отсрещния бряг на фиорда. Когато свалиха нея и
