Размаха с две ръце меча си и с всичка сила го заби в гърба на животното. Но мечката не падна, дори не се олюля. Изрева разярено и се обърна към Брена, която изтръпна, чувствайки, че това е най-страшният момент, който е имала досега. Тъй като мечът й беше останал в животното, тя панически се хвърли към Уилоу и извади арбалета от торбата. Мечката бързо я беше последвала. Брена избяга настрана от конете, като през това време подготвяше арбалета. Прицели се. Стрелата улучи мечката в гърлото и след кратка агония животното се свлече на земята.
Брена падна на колене и зашепна благодарности, че успя да победи огромния звяр. Въпреки че все още цялата трепереше от преживяното, с несигурна крачка тя се насочи към Гарик и се успокои чак когато разбра, че е жив. Рамото, където мечката бе забила нокти, кървеше, а мястото, където си беше ударил главата, бе започнало, да се подува.
Брена отиде при конете, скъса ивица от покривалото на Уилоу, намокри го с вода и се върна при Гарик. Първо навлажни лицето му и после започна да почиства кръвта от рамото му. Той изстена и отвори очи. Погледът му беше враждебен.
— Винаги ли полагаш такива грижи за враговете си?
Тя не му обърна внимание и загледа раните му.
— Боли ли те?
— Не. Мечката отиде ли си?
— Убих я.
Гарик широко отвори очи.
— Нападна ли те?
— Не, тя се бе насочила към теб — спокойно каза Брена, избягвайки погледа му.
— Първо се опитваш да ме убиеш, след това спасяваш живота ми, защо?
— Ако бях решила да те убия, сега щеше да си мъртъв. Но не поисках да го направя.
— Защо? — грубо запита той, докато тя превързваше рамото му. — Ако го беше направила, сега щеше да си свободна.
Брена го погледна нежно.
— Не знам защо постъпих така. Просто не намерих толкова омраза в себе си, за да те убия.
Той сграбчи ръката й и бързо измъкна ножа от колана й.
— Ще задържа това, в случай че промениш решението си.
Тя не каза нищо и той се изправи. Поведе я със себе си към мъртвото животно. Това беше мечката, която беше събудил от сън преди няколко дена.
— Изглежда, съм те подценил, Брена — неохотно каза той. — Не си се хвалила, наистина си много добра. Жалко, че не мога да ти имам доверие. — След това я притегли към себе си. — Какво искаш от мен, Брена?
— Свобода.
Той ядосано завъртя глава.
— Свободната жена се нуждае от много права и едното от тях е, че може да отказва на любовника си.
— Значи е забранено да се насилва свободна жена?
— Да.
Брена потръпна.
— Защо толкова много искаш мен, а не някоя друга жена? Аз не те интересувам, ти си доказвал това не веднъж. Тогава защо трябва да бъда аз?
— Достатъчно ми е да те имам, когато те пожелая.
— Но ти си толкова груб и жесток, Гарик — тихо каза тя.
Изражението на лицето му беше заплашително.
Той силно я притисна към себе си.
— Обещай ми, че повече никога няма да бягаш.
— Това не мога да направя, защото, ако сега ти дам думата, няма да е по моя воля и след време ще я наруша.
— В такъв случай ти сама избра съдбата си.
Той я отведе при конете и я качи на Уилоу. След това се метна на своя кон и двамата потеглиха. Какво си беше избрала, Брена не знаеше, но много скоро щеше да научи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Голямата каменна къща изникна пред тях, окъпана от синята светлина на северното сияние. Беше нощ, когато стигнаха. Ерин веднага излезе, а върху лицето му бяха изписани радост и облекчение. След това обаче веднага прие израз на бащинска строгост.
— Засрами се, девойче! Да избягаш от нас! — сериозно каза той, но очите му блестяха весело. — Радвам се, че си се е върнала.
— Не избягах от теб, Ерин, а от него — отвърна Брена, сякаш не забелязваше Гарик.
— Доста се изплаших — продължи Ерин. — Би могла поне да изчакаш пролетта.
— Престани, Ерин — обади се Гарик и грубо хвана Брена за ръката.
Тя дори не успя да кимне на Ерин за сбогом, тъй като Гарик я повлече към къщата.
— Къде ме водиш? — попита Брена, но той не й отговори, а само я дръпна. Тя спря. Не се помръдваше, защото знаеше къде я води, въпреки че не й се вярваше.
Отстрани на къщата имаше малка дървена врата. Поради близостта на стаята до фиорда тя беше студена и влажна като ледена пещера.
Гарик застана до Брена.
— Това е твоята стая.
Тя го погледна, а в очите й се четеше ужас.
— Наистина ли ще ме затвориш тук?
— Това е най-лекото от всички наказания за бегълците — нетърпеливо каза той.
— Как можеш да постъпваш така с мен, след като ти спасих живота? Това нищо ли не означава за теб?
— Да, за това винаги ще ти бъда благодарен.
— Прекрасно го показваш — саркастично отговори Брена.
Той въздъхна.
— Ако не предприема никакви мерки срещу постъпката ти, това ще бъде знак за другите роби също да се разбягат. Не мога да позволя това да се случи.
Нямаше да му се моли.
— Колко време ще ме държиш там?
— Три или четири дена, докато си вземеш поука.
Тя му хвърли презрителен поглед.
— И си мислиш, че така ще ме научиш на нещо? Грешиш. Тук омразата ми ще се усили и когато изляза, ще бъда още по-решена да избягам.
Привлече я към себе си и устните му яростно се впиха в нейните.
Отвърна на целувките му, но това беше с цел. Той щеше да съжалява.
— Може да не стоиш тук, Брена, ако ми обещаеш, че повече няма да бягаш от мен.
Тя обви ръце около врата му и предизвикателно отвърна:
— Но тогава другите ще си мислят, че съм по-специална за теб.
— Ти си по-специална.
— И въпреки това ще ме заключиш в тази студена дупка?
— Какво е решението ти, Брена?
Тя игриво го целуна, преди да го отблъсне от себе си.
— Върви по дяволите, викинге, аз няма да бъда твоята любима играчка.
След тези думи гордо изправи глава и влезе във влажната маза. Прехапа устни, когато той затвори вратата след нея. Веднага се разтрепери и едва не го извика да й отвори. За да не го направи, сложи ръка
