това означаваше, че ще има много малко време, за да се наслади на прелестите на тази красавица.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Клепките на Бетина потрепнаха и тя бавно отвори очи. Припомни си какво се бе случило, стана, изви се, за да види гърба си, и го опипа с пръсти, но не усети болка. Какво бе станало? Защо все още беше жива?
Потръпна при спомена за зловещото свистене на камшика във въздуха. Господи! Как бе успяла да избегне мъчителната смърт? Сигурно бе припаднала. Може би просто я чакаха да се свести, за да продължат? Никога не бе очаквала, че ще я накажат по този жесток начин, загдето бе убила капитана на пиратския кораб. Можеше да издържи всичко… да, всичко освен онова ужасно мъчение.
„Защо го убих? — помисли си тя и закри лицето си с ръце. — Просто трябваше да издържа за известно време, а след това щях да бъда свободна…“
Бетина отчаяно простена. После спусна краката си от койката и се изправи. В този миг от устните й се изтръгна тих възглас на изненада и тя замръзна на мястото си. Първата й мисъл бе, че той сигурно е дух. Но сетне се взря в очите му и видя, че блестят с дяволит пламък. Очите му бяха чисти и ясни, като синьо небе и… едва ли бяха очи на мъртъв мъж.
Кръвта нахлу в лицето й. Беше се провалила! Той беше жив и затова не я бяха пребили до смърт. Седял е там на стола и я е гледал, откакто се е събудила, наслаждавайки се на нейния страх и тревоги. Подпираше с ръка чашата с вино върху плоския си корем и се усмихваше. Усмихваше се!
Младото момиче настръхна от гняв.
— Ти! — извика тя. — Ти трябваше да си мъртъв! Но рано или късно ще успея, Тристан!
— Наистина ли желаеш да почувстваш камшика върху нежната си кожа, Бетина? — тихо попита той и остави чашата на масата.
Лицето й пребледня. Нима не се бе питала само преди минута защо напразно бе рискувала живота си? Не заслужаваше да умре заради него.
— Чакам отговора ти, Бетина — повиши глас Тристан — Искаш ли да изпиташ това, което щеше да стане, ако но се бях свестил навреме, за да го предотвратя?
Тъмнозелените й очи блестяха, изпепелявайки го с омразата си. Имаше и други начини да си отмъсти и тя щеше да изчака по-благоприятен момент.
— По дяволите, отговори ми! — изрева той и яростно удари с юмрук по масата. Тя подскочи от страх.
— Нямам желание да изпитам камшика върху себе си! — гневно извика тя.
Младият мъж доволно се усмихна.
— Значи мога да смятам, че ще бъда в безопасност в каютата си с теб?
— Аз не искам да остана тук! Сигурно и ти няма да искаш да ме държиш при себе си, след всичко, което се случи!
— Тъкмо обратното, малката ми. Аз ще се наслаждавам на компанията ти — отвърна той и лукаво се ухили.
— Тогава ще ви кажа, че не сте застрашен от смърт, мосю, но не и от нараняване! — избухна Бетина.
— Мисля, че грешиш, Бетина. Виждаш ли това? — Вдигна кожения камшик, който преди това бе оставил върху масата. — Няма да имам нищо против да го използвам.
— Няма да посмееш!
— Така ли? Искаш ли да ти докажа обратното?
— Аз не съм ваша робиня, мосю, и няма да ви се подчинявам! — изфуча тя.
— Няма ли? Ела тук — заповяда той, искрено наслаждавайки се на сцената.
— Не, не, не! — Тя тропна гневно с крак. — Няма да се приближа…
Преди да продължи, камшикът изсвистя във въздуха и изплющя върху кадифените дипли на роклята й. Девойката подскочи и се втренчи невярващо в дългата следа, която камшикът остави върху кадифето. Погледна към Тристан, а очите й се разшириха от ужас. Дали нарочно не я бе улучил или просто камшикът се бе отклонил? Нямаше да го изкушава да опита отново.
Бетина събра всичките си сили и застана пред него.
— Какво желаете, мосю? — високомерно попита тя. Младият мъж избухна в смях.
— Това, което желая, може да почака. Гладна ли си?
Бетина неохотно кимна и едва сега забеляза подноса с храна, оставен в другия край на масата. Наистина бе изгладняла.
Мина покрай него, седна на другия стол и започна да се храни. След няколко минути вдигна глава и с изненада видя, че Тристан я наблюдава развеселен.
— Има ли нещо нередно в това, че се храня, мосю? Може би възнамерявате да ме уморите от глад? — саркастично попита тя.
Той се намръщи.
— Яж, а след това ще ти кажа какво искам от теб.
Бетина продължи да се храни преднамерено бавно и това го раздразни. Но ако му се подчиняваше и изпълняваше желанията му в леглото, той можеше да прояви търпение.
Докато ядеше, Бетина забеляза, че свещите са запалени, и през малкото прозорче до леглото се виждаше, че навън се е стъмнило. Е, нощта бе настъпила и тя можеше да настоява в стаята да е тъмно, когато пак я изнасили. Не можеше да понесе унижението да оглежда голото й тяло, както бе направил през деня.
— Привършвай, Бетина, защото се уморих да чакам.
— Да чакате какво, мосю? — невинно попита тя. — Вече веднъж ме изнасилихте. Навярно не възнамерявате да го правите два пъти в един и същи ден?
Устните му се изкривиха в лукава усмивка. Бетина скочи от стола и се спусна към вратата, но изсвистяването на камшика я закова на място.
— Ела тук, Бетина!
В гърдите й се надигна паника, но страхът я накара да се подчини. Обърна се и бавно се приближи към него. Той се протегна, хвана ръката й и я придърпа по-близо до себе си. Сетне бързо сграбчи роклята на рамото й и я свлече до кръста.
Бетина ахна и вдигна ръка, за да го удари, но Тристан светкавично улови двете й ръце и ги изви на гърба й, така че голите й гърди почти се допряха до лицето му.
— Причиняваш ми болка! — извика девойката, опитвайки се да се измъкне.
— Нали и ти искаше да ми причиниш болка? — изръмжа Тристан, но пусна ръцете й. — Знам, че искаш да се бориш с мен, Бетина, но трябва да знаеш, че няма да ти позволя. Всеки път, когато ме удариш, ще получиш десет удара с камшик. И за най-малката съпротива ще получиш по десет удара. Разбра ли?
Да върви по дяволите! Отново я лишаваше от удоволствието да му се противопостави. Ако щеше да я изнасилва, защо да не може като другите жени да се бори за честта си? Ала той нямаше да й позволи. Това бе непоносимо, защото трябваше да се покори на желанията му сякаш по своя воля.
— Ще се бориш ли с мен, Бетина? — тихо попита пиратът и меките му сини очи като че ли потънаха в дълбините на нейните тъмнозелени очи.
— Сигурно се страхуваш от мен, щом ме заплашваш с камшик. Страхуваш ли се от мен, капитане, защото днес следобед се оказах по-добра от теб и успях да те поваля в безсъзнание? — иронично попита Бетина и със задоволство забеляза как очите му се присвиха. — Какво ли ще си помислят хората за теб, ако разберат, че не можеш да се справиш с едно момиче?
— Замисълът ти няма да успее, Бетина, колкото и да се опитваш. Не искам да се карам с теб, не искам да има наранявания и болка. Искам само да се наслаждавам на тялото ти.
— А не те ли е грижа за отвращението, което изпитвам? Предпочитам да страдам от рани, дори от счупени кости, но да не ти позволя да ме изнасилиш без съпротива. Ти си този, който се страхува от мен, защото мога да ти причиня болка. Затова ме заплашваш с този камшик.
— Поздравявам те за хитрината, малката ми, но камшикът ще остане. Струва ми се, че изгуби доста
