— И аз му се подчиних. Господ ми е свидетел, че исках да се боря с него, но не го сторих. Понесох всичко, защото си мислех, че спасявам живота на онези нещастни мъже. Мили Боже! Ще го убия!
— Не, Бетина, не бива да говориш така. Вече нищо не може да се поправи. Освен това и ти сама ми каза, че не е било толкова лошо… — опита се да я успокои Мадлен.
— Това не е най-важното! Той ме измами и ще разбере какво мисля за лъжците! Ще съжалява, че ме е взел на кораба си. Ще си отмъстя! Кълна се, Тристан ще ми плати за това!
— За Бога, Бетина, опитай се да бъдеш разумна! Единственото, което ще направиш, е да го накараш да ни убие!
Ала Бетина не й обърна внимание и продължи гневно да крачи в каютата. Старата прислужница замълча, не смеейки да прекъсне отмъстителните й кроежи.
СЕДМА ГЛАВА
— Тристан, какво ще правиш с момичето? — попита Жюл, когато се присъедини към приятеля си на палубата.
— Ще я отведа до Сен Мартен. Този граф Де Ламбер сигурно ще плати добър откуп за нея — отвърна Тристан.
— Съгласен съм, въпреки че може и да не плати. Не мислиш ли, че няма да е доволен, че годеницата му не е девствена?
— Той няма да знае, преди да плати откупа, а след това вече няма да има значение за нас. Освен това съм сигурен, че той все още я иска.
— Ти си истински дявол, Тристан — засмя се Жюл. — Значи тази русокоса красавица е добра и в леглото?
— Чудесна е! Обаче ми се струва, че за една жена е опасно да е толкова красива. Тя може да има света в краката си, ако пожелае, но съм сигурен, че не осъзнава силата си. Способна е да разбие много мъжки сърца.
— Но не и твоето, нали?
— Не. Ще я задържа известно време, защото може да ме развлича, докато открия Бастида и сложа край на мизерния му живот — разгорещено заяви Тристан.
— Знам какво те измъчва, Тристан, но не мисли за това. Имаме достатъчно време и все някой ден ще намерим Бастида.
— Прав си, стари приятелю. В момента има много по-приятни неща, за които да се мисли.
Жюл дяволито се усмихна.
— Мислех си, че предпочиташ жени, които доброволно ти се отдават.
— Наистина не обичам да насилвам жени и да предизвиквам яростта им, но понякога желанията надделяват над разума.
— Всички мъже ти завиждат за нея. Не мисля, че някога са виждали такава красавица.
— Аз също не съм. Тя е лейди, но с характер.
— Е, когато я видят, мъжете едва ли се замислят за характера й. Смятам, че не е зле да спрем в най- близкото пристанище. Нека момчетата се позабавляват няколко дни в бордеите. Това ще им помогне да забравят сладкото парче в каютата ти и ще утоли страстите им, докато се върнем у дома.
— Съгласен съм — кимна Тристан. — Ще се насочим към Вирджинските острови и ще спрем в Тортола. Мъжете… — Той замълча, защото видя прислужницата на Бетина да разговаря с един от моряците. — Защо тази жена не е заключена в каютата ти?
— Пуснах я, за да приготви вечерята. Не сме имали свястна храна, откакто стария Ангъс умря.
— Ти вярваш на тази жена, че няма да ни отрови? — ухили се Тристан.
— Не се тревожи. Ще се погрижа да опита храната, преди да ни я сервира.
Тристан видя, че жената се отправя към каютата му, и се намръщи.
— Какво става? Моята каюта не е кухнята. Иди и попитай Жако за какво е говорил със старицата.
Жюл се подчини и след няколко минути се върна.
— Помолила го е да я заведе при затворниците. Какво означава…
— По дяволите! — остро го прекъсна Тристан. — И сигурно Жако й е казал, че на борда няма затворници? Разбира се.
— Света дево! Трябваше да ме попиташ, преди да я пуснеш. Сега сигурно адът ще се изсипе върху главата ми, щом вляза в каютата! — извика Тристан.
— За какво говориш?
— Казах на момичето, че сме взели пленници и че ако иска да пощадя живота им, тя трябва доброволно да ми се отдаде. Тя се съгласи. А сега знае, че съм я излъгал. Вероятно в момента обмисля как да откъсне главата ми!
Жюл избухна в смях.
— Едва ли! Навярно момичето е твърде изплашено, за да мисли каквото и да било.
— Много се съмнявам.
— Защо си й казал, че сме взели пленници, когато никога досега не сме го правили? Защо просто не я заплаши, че ще убиеш прислужницата й? Това щеше да е достатъчно.
— Не искам да ме смята за чудовище, способно да убие една възрастна жена — раздразнено отвърна Тристан.
— А защо те интересува какво ще мисли за теб?
— Няма значение! — сопна се приятелят му. В този миг прислужницата излезе от каютата. — Иди и поговори с нея. Трябва да знам какво ме очаква.
Жюл отиде и след малко се върна. На устните му играеше лека усмивка.
— Старата жена ми каза, че момичето се е заклело да си отмъсти и може да извърши нещо глупаво. Искаш ли да вляза пръв… да сме сигурни, че не те очаква с нож в ръка?
— Наистина съм голям глупак! Забравих да взема кинжала си от каютата.
— За Бога, Тристан! Нали не мислиш, че тя…
— Да, мисля го — прекъсна го младият мъж. — Казах ти, че момичето е с характер. Но кинжалът е в една кутия на лавицата за книги и тя може би не го е намерила, а освен това мога да се справя с нея.
— Тристан?
— Да не мислиш, че едно момиче е заплаха за мен? — засмя се приятелят му. — Хайде, Жюл, след като мога да се справя с шестима испанци в обикновена схватка, как ще ме надвие едно малко френско цветенце?
— Жените не са като мъжете… Бъди внимателен — предупреди го Жюл.
— Познаваш ме отдавна, приятелю. Нима някога съм бил невнимателен?
Жюл само въздъхна, докато Тристан се отдалечаваше. Младият му приятел не знаеше нищо за жените. Беше прекарал целия си живот, разяждан от жестока омраза и в сърцето му не бе имало място за друго чувство. Откъде можеше да знае, че понякога женската ярост може да се сравни със силата на неколцина здрави испанци.
Подготвен за атака, Тристан бързо отвори вратата. Бетина стоеше в другия край на стаята и изглеждаше спокойна. Ала той предположи, че е намерила кинжала, защото ръцете й бяха скрити в полите на роклята. Не забеляза, че дългата й коса бе сплетена на плитка, за да не пречи на нападението и че очите й бяха станали тъмнозелени. Младият мъж се надяваше, че тя не знае как да държи кинжала, а още по- малко да си служи с него.
Прекоси бавно стаята, като не откъсваше поглед от ръцете й. Тя не подозираше, че той знае за намеренията й и че има преимущество. Когато приближи до масата, Тристан се извърна с гръб към нея, за да й даде възможност да го нападне. Тя мигновено го стори, но той бързо се извърна и стисна китката на ръката й, вдигнала високо дългото острие.
Тристан смаяно я наблюдаваше как извива китката си, за да се освободи, но накрая оръжието падна. Всъщност той не вярваше, че тя наистина иска да го убие. Да го заплашва, да му се съпротивлява, да, но да го убие…
Света Богородице! Нима не я беше грижа за собствения й живот? Нима смяташе, че може да го убие и
