— Сега трябва да отида да приготвя обяда — каза тя. После бръкна в джоба си и извади игла и конец. — Донесох ти това, за да можеш да зашиеш роклята си. Щях аз да го направя, но мисля, че имаш нужда да вършиш нещо.
— Да. Благодаря ти, Мади. Винаги мислиш за всичко.
— Не за всичко, иначе щях да измисля начин как да те предпазя от онзи мъж.
— Аз сама ще се погрижа за това — увери я Бетина. Мадлен поклати глава и се приготви да излезе.
— По-късно, ако мога, ще дойда пак. Може да съм заета, защото капитанът каза, че ще пристигнат свежи провизии.
— Какви свежи провизии? — възкликна Бетина.
— Тази сутрин Жюл слезе от кораба и отиде на брега, за да пазарува.
— Той е слязъл на брега! Значи сме близо до сушата?
— Мислех, че знаеш. През нощта корабът пусна котва. Намираме се в пристанището Тортола.
Чак сега Бетина забеляза, че корабът не се движи. След един месец, прекаран в морето, би трябвало по-рано да го усети, но бе прекалено заета с мрачните мисли за съдбата си.
— Значи ние можем да избягаме! — Гласът й потрепери от вълнение.
— Това е невъзможно, Бетина. Ще имаме нужда от лодка, защото корабът се намира доста далеч от брега, а моряците взеха всички лодки.
— Можем да плуваме!
— Но аз не умея да плувам — неохотно призна Мадлен.
— О, Мади. — Искаше й се да се разплаче, но се сети нещо и сърцето й отново се изпълни с надежда. — Аз ще доплувам сама до брега и ще доведа властите. Пиратите ще бъдат затворени и обесени, а ние ще бъдем свободни!
— Не е лошо, детето ми, но не ми се вярва да успееш. Капитанът е на кораба, а той никога няма да ти позволи да избягаш.
Последните думи попариха надеждите на Бетина и лицето й помръкна.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше непоносимо дълъг ден или поне така се стори на Бетина. След като закърпи роклята и ризата си, тя реши да запълни времето си, като почисти каютата. Избърса праха, подреди масата и малкото помещение сякаш стана друго. Но пред нея се простираше все още един дълъг ден, а тя нямаше какво да прави и нервно закрачи из каютата.
Реши да излезе, за да подиша чист въздух и да види острова, край който бяха пуснали котва. Ала когато отвори вратата един висок моряк изкрещя, че не може да напуска каютата и няма право да излиза на палубата. Мъжът я гледаше сърдито и нямаше намерение да отстъпи, затова тя се обърна, върна се отново в малкия си затвор и затръшна вратата.
Помъчи се да заспи, но беше прекалено горещо. Копнееше да излезе на палубата, но капитанът й бе забранил дори и това малко удоволствие. Навярно се бе досетил, че тя ще се опита да избяга.
Бетина не се бе отказала от мисълта за бягство и докато неспокойно се разхождаше из каютата, й хрумна една идея.
Когато се стъмни, тя запали свещите. Изведнъж в каютата нахлу свеж вечерен въздух. Обърна се и видя Тристан на прага.
— Липсвах ли ти, моя малка красавице? — насмешливо попита той.
Тя се отдръпна назад и се загледа в дръжката на камшика, затъкната в широкия копринен пояс на кръста му.
— Не ми отговори.
— Ще бъда най-щастливата жена, ако очите ми никога повече не те видят.
— Радвам се, че все още си толкова мила и любезна — саркастично отвърна той.
— А ти, както виждам, си оставаш страхливец. Страхуваш се да останеш в една стая с мен, ако не си с камшика си! — гневно извика Бетина, събрала смелост от надигащият се в гърдите й гняв.
Тристан се усмихна и хвърли камшика на масата.
— Скоро ще ти докажа, че не се нуждая от този камшик, за да те опитомя.
Младото момиче го изгледа неразбиращо, но на вратата се почука и тя забрави за думите му.
Едно момче влезе с голяма поднос, отрупан с храна и го постави на масата. Той хвърли срамежлив поглед към Бетина и бързо си излезе.
Те се хранеха мълчаливо, а Бетина не вдигаше поглед от чинията си. Ядеше колкото се може по-бавно, но този път Тристан не прояви нетърпение. Може би е уморен, помисли си тя, и тази нощ няма да иска нищо от нея.
— Искаш ли да излезеш да се разходиш?
Бетина го погледна и видя усмихващите му се сини очи.
— Днес исках да изляза, защото тук беше много задушно. Защо не ми бе разрешено? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.
— Защото не искам да излизаш на палубата през деня — отвърна Тристан.
— Но защо? На „Песента на вятъра“ трябваше да е стоя в каютата, за да не изкушавам екипажа. Сега всички моряци са слезли на брега и няма кой да ме види. Да не би да се страхуваш, че ще избягам? — дръзко попита Бетина.
— Не, ти няма да избягаш, така че избий тази мисъл от главата си. Дори и да успееш да достигнеш брега, няма къде да отидеш. Ще те намеря.
— Тогава защо трябва да стоя в каютата? Можеш поне да ми позволиш да излизам, когато хората ти ги няма. Няма да се случи нищо лошо.
— Не всички от екипажа са на брега, Бетина. А освен това в пристанището има много кораби и палубите гъмжат от мъже. Предпочитам никой да не те вижда на кораба ми.
— Страхуваш се, че някой ще се опита да ме спаси, а теб могат да те обесят заради пиратските ти грабежи?
— Едва ли, малката ми — усмихна се младият мъж. — Но някой търговец на робини може да се промъкне на кораба през нощта и да те отвлече. Съдбата ти може да бъде много по-лоша и окаяна, отколкото в момента.
— Съмнявам се, че може да ме сполети нещо по-лошо, капитане — отвърна тя и презрително го изгледа. — Но да оставим този разговор. Колко дълго ще останеш в пристанището?
— Не много. Още ден или два.
— И оттук ще отплуваме за Сен Мартен?
— Да.
— Тогава, след като отплуваме, аз мога ли…
— Не! — прекъсна я той, предугаждайки въпроса й. — Ти си прекалено голямо изкушение за мъжете, Бетина.
— Но това е смешно. Аз не съм по-различна от всяка друга жена, а твоите хора сигурно ще се наситят на женските прелести, преди да се върнат на кораба.
— Да, но независимо от това, ако те виждат всеки ден на палубата, може да предизвикаш неприятности. Ти си много красива жена, Бетина, и аз няма да позволя да изкушаваш екипажа ми.
— Твоите хора вече са ме виждали.
— Да, и знаят, че си моя. Те ще запомнят, че си хубавица и че капитанът им е много щастлив мъж. Но ако те виждат всеки ден, някой от тях може да рискува живота си, за да те притежава.
— Защо?
— Аз не деля моите жени с никого, Бетина. Ще убия всеки мъж, който те докосне.
Тя потръпна, спомняйки си нещастника, който една не умря заради нея. Ала това нямаше значение, защото тази нощ щеше да й бъде последната на пиратския кораб. Разговаряше с Тристан, за да печели време и да отложи неизбежното, което щеше да поиска от нея.
— Но всичко това е много глупаво, капитане, а и няма какво да правя в каютата ти. Книгите ти са скучни
