за мен, нямам никаква работа, а освен това тук е много горещо. Мога ли поне за малко да излизам през деня? Ти ще ме наблюдаваш.
Тристан въздъхна и се облегна назад.
— Трябва да управлявам кораба. Няма да мога да се концентрирам върху работата си, ако през целия ден се тревожа за теб, а ако стоиш в каютата ми, ще бъдеш в безопасност. А сега искаш ли да излезеш на разходка?
Без да отговори, тя стана и излезе навън и без да дочака Тристан, тръгна към горната палуба. Беше очарована от красивата тропическа нощ, изпълнена с екзотични ухания. Сребърната луна осветяваше черната морска вода. Морето бе тихо и спокойно, хладният бриз развяваше дългата й коса и душата й се изпълни с покой.
Беше красива и топла нощ, нощ само за любов. Знаеше, че на Сен Мартен щеше да има много такива нощи и с цялото си сърце се надяваше, че ще бъдат изпълнени с любов, любов, която щеше да я накара да забрави настоящия кошмар.
Усети, че Тристан се приближи до нея. Извърна се и видя, че е стиснал здраво с две ръце парапета от двете й страни и се почувства като в капан. Стоеше толкова близо, че тялото му докосваше нейното и тя усети как устните му леко се допряха до врата й. По гърба й полазиха тръпки, тялото й се напрегна и тя си каза, че бързо трябва да прекъсне това, преди да е станало твърде късно.
— Защо ме остави да вярвам, че си избил целия екипаж на „Песента на вятъра“?
Той тихо се засмя, прегърна я през кръста и я притисна до себе си.
— Ти искаше да вярваш, че съм способен на най-ужасни деяния, а аз не исках да те лишавам от това удоволствие. Съжалявам, че те разочаровах, но аз не съм безмилостен убиец, за какъвто ме смяташ.
— Но ти си пират! — възкликна тя и се обърна с лице към него.
— Не съвсем. Отново ще трябва да те разочаровам. Аз съм пират, но с разрешението на Англия. Нападам само испански кораби, както ти казах, и то кораби, които пренасят злато в Испания. Знаеш ли как испанците са се сдобили с това злато, Бетина? — попита Тристан и гласът му внезапно стана студен. — От мъртви мъже, жени и деца. Може да се изненадаш, но френските корсари вършат същото, само че предават златото на Франция.
— Лъжеш! Винаги лъжеш. Щом казваш, че ограбваш само испански кораби, защо тогава нападна „Песента на вятъра“?
— Исках да завладея кораба и да говоря с теб или да сключа сделка с капитана, за да узная закъде пътуваш. Моряците от „Песента на вятъра“ стреляха първи, а аз никога не съм бягал от битка. Завладях кораба, отведох те и го напуснах.
— Но това е пиратство!
— Това беше честна битка.
— Но ти не биваше да ме изнасилваш, капитане.
— Не, не биваше, но ти си толкова изкусителна, че нямам сили да ти устоя. — Притисна я силно до себе си и устните му се впиха в нейните. Тя се опита да го отблъсне, но той я държеше здраво. Бетина усети твърдия му член и знаеше какво ще последва. Какво да прави този път? Как да се бори с удоволствието, което постепенно завладяваше и нея?
Внезапно Тристан я пусна и Бетина политна назад, дишайки тежко. Тя видя развеселения му поглед и я хвана яд, че толкова лесно се бе поддала на игрите му.
— Ела. — Младият мъж взе ръката й и я поведе към каютата.
Когато влязоха, Тристан заключи вратата, но Бетина побягна и застана от другата страна на дългата маса. Взе камшика, който лежеше върху масата, хвърли го през отворения прозорец и предизвикателно изгледа Тристан.
Но той очевидно се забавляваше.
— Нали не възнамеряваш да ми се съпротивляваш, а малката ми? Цял ден очаквах този момент. — Сините му очи се срещнаха с нейните тъмнозелени. — Свали дрехите си, Бетина. Време е.
Какво можеше да стори? Мислите й отчаяно препускаха. Обвиняваше се, че е страхлива и че трябваше още през деня да скочи от кораба, но сега вече бе твърде късно.
— Хайде! — изрева Тристан.
Искаше й се да крещи от гняв и безсилие. Раздра роклята си и я смъкна; измъкна ризата през главата си и я хвърли към него. Погледна го с омраза, извърна се, легна в леглото и зачака.
Тристан бързо се съблече и се мушна до нея. Бетина извърна глава, а зелените й очи изпускаха гневни искри.
— Мразя те, Тристан, мразя те с цялото си същество. Всяко твое докосване ме отвращава, така че, ако искаш да ме изнасилиш, направи го по-бързо и да приключим с това — изсъска тя.
Ала той не й обърна внимание.
— Не и тази нощ, Бетина. Тази нощ ти ще откриеш радостта да бъдеш жена.
— Много сте самонадеян, мосю! — горчиво се изсмя тя. — Не си достатъчно добър, за да ме научиш на подобни радости.
Лицето му потъмня и тя разбра, че този път стрелата й е улучила целта. Той разтвори краката й и грубо проникна в нея, но болката я зарадва. Този път бе прекалено объркана и смутена, за да почувства някакво удоволствие и когато той свърши и се отпусна, Бетина облекчено въздъхна.
— Защо сама се измъчваш, Бетина? Защо забраняваш на тялото си насладата, която мога да ти дам?
Тя отвори очи и видя, че той я наблюдава. Разбра, че опасността още не бе отминала.
— Не се измъчвам и не си забранявам нищо. Просто ти казах истината — презрително отвърна младото момиче.
— Ти си вещица.
— А вие, мосю, сте въплъщение на дявола.
Стаята се изпълни със смеха му.
— Ако е така, тогава ние сме отлична двойка. — Стана от леглото, нахлузи панталоните си и си наля чаша вино. Преди да го изпие, се наведе, вдигна дрехите й и ги остави на стола.
— Ще трябва да се грижиш по-добре за дрехите си. Няма да изглеждаш толкова привлекателна в моите.
— Имам и други дрехи — язвително отвърна тя.
— Така ли? И къде са те?
— В моите сандъци, разбира се.
— На моя кораб няма твои сандъци, Бетина. Само ти, прислужницата ти и сандъчето с зестрата ти.
Бетина отвори широко очи.
— Отново ме лъжеш!
— Защо да го правя?
— Но моят чеиз беше в онези сандъци! — изкрещя тя.
— Сигурен съм, че бъдещият ти съпруг ще ти купи друг чеиз.
— Но аз не искам друг! — Сълзите опариха очите й и тя не можа да ги спре. — Цял месец работих, за да ушия сватбената си рокля. Беше толкова красива — тя избухна в сълзи и зарови лице във възглавницата.
— Майко Божия! Ти не плака, когато загуби девствеността си, а сега плачеш за някаква си рокля. Да вървят по дяволите всички жени и проклетите им сълзи! — Тристан грабна ризата си и изскочи от каютата, затръшвайки вратата след себе си.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бетина лежеше в тясното легло и мълчаливо броеше минутите. Отдавна бе престанала да плаче. Съжаляваше, че се бе разплакала, само слабите жени плачеха или пък тези, които искаха да спечелят нечие съчувствие. Ала тя не беше слаба жена и се закле никога повече да не позволи на който и да е мъж да види сълзите й.
Измина час, а след това още два, но тя все още бе сама. Вече бе след полунощ и Бетина едва се
