Казах ти и преди, че ще му се отдам с желание.
— Да, но след като се ожените! Нима очакваш да ти повярвам, че доброволно си отишла в леглото на мъж, когото виждаш за пръв път?
— Не ме интересува дали вярваш, или не. — Помисли си, че е отишла твърде далеч.
— Позволи ли му да те люби?
— Да! — изкрещя тя.
Лицето му почервеня от гняв и той стисна юмруци. После излезе и затръшна вратата след себе си. Бетина въздъхна с облекчение, ала след минута Тристан се върна.
— Ти ме излъга! Не би могла да се любиш с него, след като майка ти е била в същата къща!
— Това… се случи преди да разбера, че майка ми е в къщата… преди тя да узнае, че съм пристигнала. Пиер дойде в стаята ми. Каза, че е чакал толкова дълго и че ме обича — продължи Бетина, като се опитваше гласът й да звучи убедително. — Скоро щяхме да се оженим. Не виждах причина да го карам да чака още. Освен това, благодарение на теб, не съм девствена. Не бих могла да откажа нищо на бъдещия си съпруг.
— Продължаваш да лъжеш! Ти не би се хвърлила в обятията на някой непознат, дори и да е годеникът ти! — изфуча Тристан и гневно закрачи из стаята.
Бетина се изплаши. Никога досега не го бе виждала толкова разгневен. Реши да му признае истината, но да остави известно съмнение.
— Ще се задоволи ли самолюбието ти, ако ти призная, че излъгах? Е, добре, исках просто да те ядосам. Излъгах. Сега щастлив ли си?
Той се закова на място и се извърна към нея. Лицето му бе потъмняло от гняв.
— Какво има Тристан? Преди малко не искаше да ми повярваш, а когато ти признах, че съм излъгала, защо пак не ми вярваш?
— А защо да ги вярвам?
— Защо наистина? Хайде, стига. Защо трябваше да се ядосваш, че съм спала с Пиер? Да не би да си влюбен в мен? Обичаш ли ме, Тристан? Затова ли дойде да ме отвлечеш от къщата на графа?
— Аз… по дяволите! Казах ти и преди, че в живота ми няма място за любов или за жена.
— Тогава заведи ме обратно в Сен Мартен.
— Не, не и преди да свърша с теб — студено заяви той.
— Два пъти избягах от теб, Тристан, и отново ще го направя!
— Беше глупаво от твоя страна да бягаш. Можеше да попаднеш в ръцете на търговци на роби и да те сполети много по-ужасна съдба, отколкото животът ти с мен. Можеха да те изнасилят и след това да те убият и да хвърлят тялото ти в морето за храна на акулите.
Бетина не бе помислила за това.
— Да, но това не стана. Аз се качих на търговски кораб, а капитанът бе много мил и любезен с мен. Заведе ме до Сен Мартен, без да иска нищо в замяна. Все още има почтени хора на тази земя.
— Може би, но няма да имаш възможност отново да избягаш. Ще те държа като затворничка.
— Искам да видя майка си — каза Бетина, сменяйки бързо предмета на разговора.
— Не.
— Но тя сигурно се тревожи за мен. На всяка цена трябва да я успокоя.
— Казах, не. Искаш ли нещо за ядене?
— Искам игла и конец. Ако ти…
— Отговорът ми отново е не! — прекъсна я той.
— Но защо?
— Защото без дрехи няма да се изкушаваш да излезеш от каютата.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — устните му се извиха в лека усмивка, но той поклати глава и излезе.
Бетина бързо отиде до сандъка в ъгъла и го отвори, но той се оказа празен. Огледа се и гневно тропна с крак. В каютата наистина нямаше дрехи!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Бетина крачеше нервно в каютата, увита с одеяло. Корабът бе пуснал котва в малкото заливче. Гневът й се усилваше с всяка измината минута. Какво чакаше Тристан?
Изминалите две седмици бяха особено тежки за нея. Принудена бе да стои в каютата по цял ден — Тристан не й позволи да види дори майка си, въпреки настоятелните й молби. Той бе единственият човек, когото бе виждала през последните две седмици.
Вратата се отвори и тя рязко се обърна. На прага стоеше Тристан. Тъмнозелените й очи изпускаха гневни искри.
— Кога ще слезем на брега? — остро запита тя.
— Още сега, ако желаеш — спокойно отвърна той. — Можеш да облечеш това.
Тя грабна дрехите, които й подаде — широки панталони и риза с дълбоко деколте. Пристегна панталоните с малко въже.
— Нямам обувки — дръзко го изгледа Бетина.
— Съжалявам, малката ми, но онази нощ нямах време да търся обувките ти в тъмната стая. Предполагам, че ще трябва да те нося.
— Не е необходимо! — гневно отвърна тя. — Къде е майка ми?
— Вече е на острова. Хайде, да вървим.
След двадесетина минути малката лодка, управлявана от Тристан и още двама моряци, приближи брега. Бетина видя, че корабът на капитан Кейси не бе в залива.
Тристан й подаде ръка и й помогна да слезе. Когато наближиха гората, той я вдигна и я понесе на ръце, въпреки протестите й. Пусна я на земята чак когато стигнаха зелената морава пред къщата.
Жизел и Мадлен я чакаха на прага, ала когато Бетина понечи да се спусне към тях, Тристан я хвана за ръката и силно я стисна. Продължи да я държи и когато стигнаха до входната врата. Минаха покрай майка й и прислужницата, без да й позволи да спре и да поговори с тях.
— Пусни ме! — извика тя и се опита да се отскубне от желязната му хватка.
Но той не й обърна внимание и грубо я поведе към стълбите. Щом влязоха в спалнята му, младият мъж я бутна вътре, затвори вратата и я остави сама. Тя чу прищракването на ключа от другата страна и звука от отдалечаващите се стъпки. Заудря силно по вратата, но Тристан си бе отишъл.
Да върви по дяволите! Наистина бе решил да изпълни заканата си и да я държи като затворничка. Не можеше да понася повече присъствието му и подигравателната му похотлива усмивка.
Гневно закрачи из стаята. Мина час, сетне друг. Искаше да излезе навън! Чу звука от пъхването на ключа в ключалката и застина. Влезе Тристан с поднос с храна. Заключи вратата и остави подноса на малката масичка до леглото.
— Колко дълго смяташ да ме държиш затворена в тази стая? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.
— Докато ми обещаеш, че няма да се опиташ да избягаш отново — равнодушно отвърна той.
— Върви по дяволите, Тристан! — извика Бетина и яростно тропна с крак. — Не мога повече да понасям това положение.
— Тогава ми дай дума, че няма да бягаш.
— Дано да изгориш в ада!
— Какъв характер! — засмя се младият мъж. — А твоята прислужница каза, че си нежна и мила девойка. Нима само към мен проявяваш буйния си темперамент?
— Преди да те срещна, никога не съм изпитвала такъв гняв към никого — презрително отвърна Бетина.
— Не си ли? Аз пък чух съвсем друго. — Тя го погледна с изненада и той леко се усмихна. — Да, твоята прислужница ми разказа за теб и баща ти. Сега аз ли го замествам, Бетина? Може би ти необходим някой на когото да изливаш гнева си?
— Достатъчно, Тристан! — гласът й потрепери. — Баща ми е мъртъв!
