По лицето му премина сянка на загриженост.
— Съжалявам, Бетина…
— Не ми е нужно твоето съжаление! — гневно го прекъсна тя.
— Наистина трябва да се опиташ да сдържаш буйния си нрав — каза Тристан и въздъхна. — Няма да издържа дълго.
— Така ли? И какво ще направиш? Ще ме вържеш отново? Или ще ме набиеш? Ти се наслаждаваш, като ме караш да страдам, нали?
— Не. Единственото, което искам да ти дам, е удоволствие — меко рече той. — Ти сама си причиняваш страдания.
Бетина седна на един от тапицираните с кадифе кресла до прозореца, и се загледа в променящите се цветове на небето. Слънцето отдавна се бе скрило зад планината, но залязващите лъчи хвърляха кървави отблясъци по небето.
Вече бе изминала седмица, откакто се бе върнала на острова. През цялото време бе заключена в спалнята на Тристан. Беше скрил нейните, и собствените си дрехи. Заключваше стаята и през нощта, а ключа държеше под страничната колона на леглото от неговата страна. Каза й, че може да го вземе, ако повдигне леглото, но и двамата много добре знаеха, че тя няма сили да го стори.
Бетина престана да му говори и така продължи шест дни. Дори не се съпротивляваше, когато я обладаваше, което малко го изненада. Лежеше неподвижна до края, когато кулминацията експлодираше в нея и загубваше контрол върху тялото си. След това отново ставаше студена и недостъпна.
Ала през последните няколко дни Бетина започна да очаква с нетърпение посещенията му жадна да узнае какво става на острова. Ала Тристан й разказваше твърде малко и никога не говореше за майка й.
Тази нощ Бетина бе решила да действа.
Той скоро щеше да дойде и не й оставаше много време. Премести тежкия испански скрин до вратата и го затисна с двете кресла и малката масичка до леглото. Хвърли отчаян поглед към леглото. Как й се искаше да има сили да го премести!
След това легна и зачака. Не след дълго чу как ключът се превъртя и с всички сили затисна барикадата от мебели. Тристан се опита да отвори вратата, но не успя.
— Бетина, веднага отвори!
— Проклета да съм, ако го направя!
— Той отново блъсна вратата и този път тя леко се отвори. Бетина се притисна още по-силно, но краката й се плъзнаха в килима. Тристан се отдалечи, но след малко се върна заедно с Жюл.
— Колко пъти ще ти повтарям, Тристан? Това момиче трябва най-сетне да бъде поставено на мястото му — изръмжа Жюл.
— Тристан, аз… аз не съм облечена! — уплашено извика Бетина, грабна одеялото и бързо го уви около тялото си.
— Легни в леглото и се завий — извика Тристан, а приятелят му избухна в смях.
Двамата мъже натиснаха вратата и тя най-сетне се отвори.
Тристан влезе, а Жюл си тръгна. Бетина се отдръпна в другия край на стаята и мълчаливо наблюдаваше, докато той връщаше мебелите по местата им.
— Е, няма ли да кажеш нещо? — предизвикателно попита тя. — Хайде, викай, покажи ми колко си ядосан.
— Не съм ядосан. Това бе добър опит, Бетина. Най-после смелостта ти се възвърна. Вече започнах да си мисля, че си се предала и си се примирила със съдбата си.
— Тристан, искам да изляза от тази стая! Повече не мога да стоя тук!
— Много добре знаеш какво да направиш, за да го постигнеш.
— Добре! Обещавам, че няма да се опитвам да избягам, ако ми кажеш кога ще ме пуснеш да си отида.
— Не си ти тази, която ще диктува условията, малката ми — спокойно отвърна той и се отпусна в едно от креслата.
— Но защо не ми кажеш кога смяташ да ме заведеш обратно в Сен Мартен?
— Толкова ли си нетърпелива отново да видиш Пиер? — студено я изгледа младият мъж.
— Не. Ако искаш, можеш да ме заведеш на друг остров. Не е нужно да е Сен Мартен.
— Но след това ти отново ще отидеш в Сен Мартен, нали?
— Ти ми каза, че в твоя живот няма място за жена. Тогава защо искаш да ме държиш тук?
— Няма да те държа вечно, Бетина. Просто още не съм решил колко време ще останеш с мен.
— Не те питам за точна дата, Тристан. Искам да знам приблизително — месец, два, три?
— Да кажем, година, а може и да е по-малко.
— Една година! — избухна тя. — Не… това е твърде дълго! Нали не мислиш да останеш толкова дълго на сушата?
— Не, вероятно не. От време на време ще те оставям сама, но след като ми дадеш дума, че няма да се опитваш да избягаш.
Бетина му обърна гръб и стисна зъби. Една година бе толкова много време! Как щеше да издържи? Но той каза, че понякога ще заминава. Може би ще отсъства през по-голямата част от времето, а след като разбра що за човек е Пиер, тя нямаше намерение да се връща при него. Всъщност не бързаше за никъде. Единственото, което искаше в момента, бе да излезе от тази стая.
— Ще се смята ли времето, което прекарах на острова за част от тази година?
— Ако настояваш.
— Добре, Тристан — унило кимна младото момиче.
— Твоята дума?
— Давам ти дума, че няма да избягам, ако след една година или по-малко ме пуснеш да си отида.
— Ела тук, Бетина — тържествуващо се засмя Тристан.
— Да бъда покорна не е част от сделката, Тристан — язвително отвърна тя и вирна брадичка.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Бетина отвори очи. Бе прекрасна сутрин — слънчевите лъчи проникваха през прозореца и огряваха стаята, а отвън се чуваше чуруликането на птиците. Нямаше търпение да излезе от стаята. Събуди Тристан и му каза да донесе дрехите й. Той неохотно стана, подаде й ги и без да каже дума, отново се мушна в леглото и мигновено заспа.
Бетина бе забравила, че ризата й е скъсана, но нямаше намерение да губи време в шиене, искаше час по-скоро да види майка си. Можеше да облече роклята си и без риза.
Избра лилавата памучна рокля и бързо я навлече. Изскочи от стаята, без да си направи труда да прибере косата си, която се спускаше свободно до кръста. Босите й крака изтръпнаха от студения под, докато тичаше по коридора към стълбите на долния етаж.
Мадлен и майка й бяха седнали край дългата маса и оживено разговаряха. Когато Бетина се появи, Мадлен смаяно се втренчи в нея, но майка й веднага стана и топло я прегърна.
— О, скъпа моя, добре ли си? Той каза, че няма да те нарани, но не ми позволи да те виждам.
— Аз съм добре… сега — отвърна Бетина и поведе майка си към масата.
— Знае ли Тристан, че си излязла от стаята? Той сигурно ще…
— Знае, мамо. Миналата нощ сключих сделка с него. Дадох му дума, че ще остана тук с него още една година. Като се сметне и времето, което вече прекарах на острова, ми остават по-малко от единадесет месеца.
— И ти се съгласи?
— Нямах избор. Той каза, че ще ме задържи още една година, а аз му обещах, че няма да се опитвам да избягам. Повече не можех да издържам заключена в онази стая.
— Ще бъде глупаво от твоя страна отново да се опитваш да избягаш — обади се Мадлен. — Тристан беше като полудял, когато ми каза, че си се качила на някакъв кораб и си заминала. Ужасно се страхувах за теб.
