— Защото цялата му жизнена воля съдържа елемент от Тхир — обясни Корпанг.
— А защо спряхме?
Корпанг отчупи крайчеца на един от въздушните корени и му го подаде, за да го изяде.
— Това храна ли е? — зачуди се Маскул.
— Храна за тялото и за душата — успокои го домакинът му.
Маскул хапна. Коренът беше твърд и бял, от него се процеждаше белезникава мъзга. Нямаше вкус, но след като го погълна, възприятието на Маскул се промени. Светлината и контурите на пейзажа оставаха същите, но с няколко степени по-строги и впечатляващи. Когато погледна Корпанг, го порази готическата му благоговейност, макар в очите му да се четеше същата обърканост.
— Цялото си време ли прекарваш тук? — обърна се Маскул към него.
— Понякога излизам отгоре, но не много често.
— Какво те свързва с този мрачен свят?
— Търся Тхир.
— И не си се отказал от толкова време?
— Хайде да вървим — прекъсна го Корпанг.
Разговорът, който подеха, когато отново закрачиха през сумрачната, издигаща се постепенно равнина, беше още по-откровен отпреди.
— Макар че съм родом от други краища — разказваше Корпанг, — живея тук от двайсет и пет години и през цялото това време постепенно приближавах към Тхир, или поне така се надявам. Има обаче една особеност — първите етапи дават по-богата реколта и обещават повече, отколкото следващите. Колкото повече човек дири Тхир, толкова повече Тхир му се изплъзва. В началото го чувстваш и познаваш, понякога като форма. Друг път като глас или като съкрушителни емоции. После в душата настава суша, безпросветност и безпокойство и почваш да мислиш, че Тхир е безкрайно далеч.
— Как си го обясняваш?
— Може би колкото по-завоалирано изглежда всичко, толкова повече се приближавам до него, Маскул.
— И това те тревожи? — учуди се Маскул.
— Дните ми са непрестанно мъчение.
— И въпреки това, ти упорстваш, нали? Не искаш да останеш в тоя дневен мрак?
— Моите въпроси ще получат отговор.
Настъпи мълчание.
— Какво друго ми предлагаш да видя? — наруши го Маскул.
— По-нататък страната става по-дива. Водя те към Трите Фигури, издялани и издигнати от по-древна човешка раса. Там ще се помолим.
— А после?
— Ако си искрен, ще видиш онова, което не би могъл да забравиш.
Двамата мъже вървяха полека нагоре по долинката между две успоредни полегати възвишения. Леглото й все повече потъваше, докато от двете страни склоновете се издигаха по-стръмни. Движеха се по криволичещия път, без да виждат околността. Стигнаха до малко изворче, бликащо от земята. От него се процеждаше поточе, различно от останалите, защото се изтичаше
— Явно тук законите на природата са други — отбеляза той.
— Тук не може да вирее нищо, което не се състои от трите свята.
— Все пак водата трябва да отива нанякъде.
— Не знам как да ти обясня. Тук в едно се събират три воли.
— Има ли чиста материя от Тхир, без други примеси?
— Тхир не може да съществува без Амфуз, а последният — без Фейснай.
Известно време Маскул обмисляше думите му и накрая рече:
— Така трябва да е. Без живот няма любов, а без любов не може да има религиозно чувство.
Върховете на хълмовете, образуващи долината, станаха още по-стръмни и поради полумрака вече не се виждаха. Скалистите им склонове се издигаха все по-отвесно, а долината се стесняваше с всяка измината крачка. Никакъв жив организъм не се мяркаше. Всичко бе неестествено, като в гробница.
— Като че ли сме мъртви и вървим из отвъдното — рече Маскул.
— Аз все още не съм научил защо си дошъл — подхвърли Корпанг.
— Защо да превръщам в мистерия идването си? Дойдох, за да намеря Суртур.
— Чувал съм това име. Само че къде и кога…
— Забравил си? — възкликна Маскул.
Корпанг вървеше със забит в земята поглед и беше явно угрижен.
—
Маскул само поклати глава, без да отговори. Долината скоро се стесни дотолкова, че хванати един за друг, със свободната си ръка те можеха да докоснат скалистите стени от двете страни. Май клисурата щеше да излезе задънена. Но точно когато пътят изглеждаше най-необещаващ и бяха притиснати от скалите, след един досега останал скрит завой те се измъкнаха през обикновена пролука сред скалите и ненадейно се озоваха на открито.
Перпендикулярно на пътя, по който бяха дошли, минаваше някакъв огромен естествен коридор. Краищата му се губеха в далечината след неколкостотин метра. Точно в центъра му зееше бездна с отвесни стени, ширината й се менеше от девет до трийсет метра. От двете й страни бяха надвиснали скалисти площадки, широки около пет-шест метра, размити в мрака. Маскул и Корпанг се качиха на едната. Отсрещната беше малко по-висока. Зад тях се показа втора линия от високи непристъпни скали, с невидими за окото далечни върхове.
Реката, която ги следваше и по пътя през пролуката, течеше право напред, но вместо да пропадне в бездната като водопад, тя преминаваше над нея като някакъв течен мост и изчезваше в една пукнатина в скалите от противоположната страна.
Но за Маскул по-интересна дори от последното чудо беше липсата на сенки, още по-осезаема, отколкото в равнината. Мястото изглеждаше като обиталище на призраци.
Без да спира, Корпанг го поведе наляво. Щом изминаха близо километър и половина, пропастта се разшири до шейсетина метра. На отсрещния корниз се мержелееха три широки скали, които приличаха на изправени великани, застанали неподвижно на ръба на бездната. Корпанг и Маскул се приближиха и Маскул установи, че фигурите бяха грубо издялани статуи, всяка висока около десетина метра. Видя, че изобразяваха голи мъже с едва-едва оформени крайници и туловища. Май само лицата бяха удостоени с повече внимание, но дори и те бяха твърде схематични. Явно статуите бяха дело на примитивни скулптори. Фигурите стояха прави със събрани колене и спуснати отстрани ръце. И трите си приличаха досущ една на друга.
Корпанг се спря точно срещу тях.
— Трите Същества ли са това? — попита Маскул, който въпреки неизменната си самонадеяност, бе изпълнен сега със страхопочитание.
— Не задавай въпроси, а коленичи! — заповяда Корпанг и сам падна на колене, макар Маскул да остана прав.
Корпанг покри очите си с ръка и мълчаливо се помоли. Светлината чувствително отслабна и Маскул, който не откъсваше поглед от статуите, също застана на колене.
Притъмняваше все повече, докато накрая около тях се спусна непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, нито се чуваше звук; Маскул бе насаме със собствения си дух.
Един от трите колоса започна бавно да изпъква и от каменна статуя се превърна в жив човек. От тъмнината изплуваха гигантската глава и гърдите, осветени от мистично розово сияние, като планински връх, окъпан от изгряващото слънце. Със засилването на блясъка Маскул откри, че плътта му беше прозрачна и светеше отвътре. Краката на видението бяха обвити в мъгла.
Скоро Маскул видя ясно и чертите на лицето. То принадлежеше на двайсетгодишен младеж, с момичешка красота и с мъжествена сила, със закачлива загадъчна усмивка. През Маскул премина чиста и
