Пътешествие към Арктур

тайнствена тръпка като болка, примесена с екстаз — сякаш се събужда от дълъг зимен сън и вижда просветващите тъмни и нежни цветове на зората. Видението се усмихна, без да каже дума, и погледна през Маскул, разтреперан от възторг и от прилива на чувствата. Поетическото преживяване беше неизразимо, нервите му не издържаха и той избухна в плач. Когато отново вдигна очи, образът почти беше изчезнал и след няколко мига се скри в непрогледен мрак.

Тогава се появи втората статуя. Тя също се преобрази в жива форма, макар Маскул да не виждаше подробностите от лицето и тялото й поради яркото им сияние. Светлината, която първо беше бледо златиста, лумна като лъчезарен златен огън и огря целия подземен пейзаж. Сякаш слънчева светлина обля и скалистите корнизи, и урвите, него самия и Корпанг, паднали на колене, двете неподвижни статуи, и хвърли черни и отчетливи сенки. Със светлината дойде и горещината, ала жегата беше особена. Маскул не отбеляза покачване в температурата, но усети, че сърцето му се топи от женствена мекота. Мъжката му надменност и егоизъм неусетно изчезнаха, разми се собствената му личност. Изличи се волността на ума и радостта на сърцето. Духът му се изпълни със страстни, почти диви жалост и скръб. Маскул изпита мъчително желание да служи, без да знае кому. Внуши му ги горещината, която идваше от статуята. Маскул тревожно се огледа и спря поглед на Корпанг. После сложи ръка на рамото му и го сепна от молитвата.

— Корпанг, ти знаеш какво чувствам, Корпанг — прошепна той.

Корпанг му се усмихна благо, но не отвърна нищо.

— Не ме е грижа за мен и за моите дела — заяви Маскул. — Какво искаш да направя за теб?

— Хубаво е, Маскул, че веднага се отзова на невидимите светове.

При тези думи фигурата изчезна и светлината над местността отслабна. Поривът на Маскул се уталожи полека-лека, макар че едва с падането на пълния мрак той успя да се овладее. Засрами се заради момчешкия си изблик на ентусиазъм и със съжаление заключи, че има слаб характер.

Изправи се и в този миг само на метър от ухото си чу шепота на човешки глас. Въпреки това достатъчно ясно разбра, че не говореше Корпанг. От звука на гласа Маскул се разтрепери.

— Маскул, ти ще умреш — нашепваше невидимият.

— Кой говори?

— Остават ти още няколко часа. Не пропилявай напразно това време.

Маскул не можеше да пророни дума.

— Ти презираш живота — продължаваше тайнственият глас. — Наистина ли си въобразяваш, че огромният свят няма значение и животът е просто забавление?

— Какво трябва да сторя? — запита Маскул.

— Да се разкаеш за убийствата, да не извършваш нови, да отдадеш почит на…

Гласът заглъхна. Без да отрони ни слово, Маскул го почака да заговори отново. Всичко наоколо оставаше безмълвно и сигурно този, който говореше, си беше отишъл. Обзе го свръхестествен ужас и изпадна във вцепенение.

В същия миг съзря бавното угасваме на една от статуите. Не беше забелязал преди това блясъка й. Не след дълго над подземния свят се възцари обичайната му светлина. Корпанг се изправи и го разтърси, за да го изведе от транса.

Маскул се огледа, но освен тях двамата нямаше никой.

— Чия беше последната статуя? — попита той.

— На Тхир.

— Чу ли ни да говорим?

— Долових гласа ти и нищо повече — отвърна Корпанг.

— Току-що ми предсказа смъртта и предполагам, че не ми остава още много. Същото ми каза и Лехалфе.

Корпанг поклати глава.

— Колко важен е животът за теб?

— Малко. Но все пак е страшно.

— Кое, смъртта ти ли?

— Не, предупреждението за нея.

Те млъкнаха. Тишината беше пълна. Нито един от двамата не знаеше какво да предприемат или в каква посока да се отправят. Точно в този миг чуха барабанене. Ударите идваха като че ли някъде отляво на мястото им, докъдето погледът не стигаше, но от същата скалиста площадка — бавни, натъртени, вълнуващи, далечни и тихи, но особено изразителни на фона на безмълвието. Сърцето на Маскул заби учестено.

— Какъв е този звук? — попита Корпанг и се взря в тъмата.

— Суртур.

— Пак ще те попитам — кой е тоя Суртур?

Маскул го стисна за ръката да замълчи. Въздухът в посоката на барабана засия странно. Заревото ставаше по-силно, постепенно изпълни целия кръгозор и освети околния свят вместо светлината на Тхир. Новата светлина също не хвърляше сянка.

Ноздрите на Корпанг се издуха и той възправи осанка.

— Какъв е този блясък?

— Светлината Муспел.

Двамата инстинктивно погледнаха към трите статуи. От тайнственото сияние те се бяха променили — лицата и на трите фигури бяха надянали ужасяващата зла маска на Кристалния.

Корпанг извика и закри очи с ръка.

— Какво става? — промълви той след миг.

— Сигурно това е знак, че животът е порочен и че създателят му е сгрешил, независимо дали е един или са трима.

Корпанг отново откри очи и погледна като човек, който се опитва да привикне към изумително зрелище.

— Как да повярвам в това?

— Трябва — отсече Маскул. — Винаги си служил на всевишния и трябва да продължиш. Просто се оказа, че Тхир не е най-висшият.

Лицето на Корпанг се изкриви от животински гняв.

— Светът е фалшив — извика той, — цял живот търсих Тхир, за да разбера накрая това.

— Няма за какво да се укоряваш — рече Маскул. — Кристалния е имал на разположение цяла вечност да усъвършенства коварствата си и не се чуди, че човек, дори да има добри намерения, не съзира лесно истината. Какво ще правиш сега?

— Барабанът сякаш се отдалечава. Ти ще го последваш ли, Маскул?

— Да.

— Къде ще ни заведе той?

— Навярно извън Треал.

— Ударите на барабана ми се струват по-истински от реалността — рече Корпанг. — Кажи ми, кой е Суртур?

— Чувал съм, че света на Суртур, наричан Муспел, е оригиналът. Другият спят е само негово изопачено копие. Кристалния е живот, а Суртур е по-различен от живота.

— Откъде знаеш? — попита Корпанг.

— Узнах го някакси — по интуиция и от опита си, от разговорите с мъдреците, които живеят на твоята планета. С всеки час това знание става все по-истинско и приема неопределена форма.

С решителен и непримирим поглед Корпанг се изправи лице в лице с трите Фигури.

— Вярвам ти, Маскул — рече той. — Ето го най-доброто доказателство. Тхир не е върховният, дори в известен смисъл е най-долният. Най-фалшивият и низкият, щом е паднал до подобни измами… Идвам с теб, но не ме предавай! Може ударите на барабана да са знак за теб, но въобще да не важат за мен. Ако ме изоставиш…

— Не ти обещавам. Не те моля да дойдеш с мен. Ако предпочиташ да останеш в ограничения си свят, ако се съмняваш, по-добре недей да идваш.