тъмнината, която прониква през светлината, контрастът между природата и нищото. Жълтото е взаимовръзката. Под светлината му ние виждаме най-ясно отношенията между отделните предмети. Червеното е чувството. Когато видим червения цвят, се обръщаме към вътрешните си преживявания… Що се касае до цветовете на Алппен, синьото е по средата между другите два и не се отнася към съществуването, а към взаимовръзката. Съществуването е улфир, следователно това е друг вид съществование.
— Страхотни философи сте били вие, подземниците — прозя се отегчен Хонт.
Маскул стана и се огледа.
— Накъде води другата врата?
— Виж сам — предложи му Хонт.
Маскул пресече помещението, отметна завесата встрани и изчезна в нощта. Хонт рязко скочи на крака и хукна подир него.
Корпанг също се изправи. Той отиде до недокоснатите мехове, отвърза ги и изля съдържанието им на пода. После взе ловните копия и счупи кристалните им върхове. Преди да се върне на мястото си, Маскул и Хонт се появиха отново. Бързите пъргави очи на домакина им веднага забелязаха какво е станало. Той се усмихна и пребледня едновременно.
— Не си стоял без работа, друже!
Корпанг гледаше Хонт настойчиво и дръзко.
— Реших, че няма да е зле да ти изтръгна зъбите — процеди той.
Маскул избухна в хохот.
— Краставата жаба май излиза на светло с някаква цел. Кой би си помислил?
След като изгледа вторачено Корпанг две-три минути, Хонт внезапно изкрещя неестествено като зъл демон и се нахвърли връз него. Двамата се счепкаха като диви котки и се завъргаляха по пода. Ту бяха долу, ту се оказваха прави. Маскул не можеше да разбере кой надделява, но не направи опит да ги разтърве. Хрумна му нещо на ума, той сграбчи мъжките камъни и смеешком избяга с тях през горната врата в голата нощ навън.
Изходът гледаше към нова пропаст от обратната страна на планината. Единственият път беше тесният корниз, засипан със зеленикав сняг, който минаваше по скалата вдясно. Маскул запрати камъните в пропастта. Макар в ръката му да тежаха, те паднаха надолу като перца, оставяйки дълга опашка от пара. Маскул все още съзерцаваше полета им, когато Хонт изскочи търчейки от пещерата, следван от Корпанг, и нервно го сграбчи за ръката.
— В името на Краг, какво направи!
— Хвърлих ги зад борда — отвърна му Маскул през смях.
— Проклет ненормалник!
Яркият цвят на Хонт ту се засилваше, ту отслабваше, сякаш кожата му пулсираше. Свръхнапрягайки волята си, той се овладя.
— Знаеш ли, че това ще ме унищожи?
— А ти не ме ли подготвяш от един час насам да попадна по-лесно в примките на Сюленбод? Е добре, горе главата! Хайде с нас да се позабавляваме!
— Подиграваш ми се, а аз казвам горчивата истина.
Присмехулната неприязън на Хонт беше изчезнала напълно. Изглеждаше като болник и лицето му дори се облагороди.
— Съжалявам за теб, Хонт, но се наложи да помисля и за себе си. Сега и тримата имаме да изпълним една задача, което явно ти още не си разбрал.
— Защо изобщо трябва да ходим? — кротко се обади Корпанг. — Не можете ли да се сдържите, поне докато не бъдем извън опасност?
Хонт го изгледа с помътнял поглед.
— Не — изхриптя той. — Призраците вече ме връхлетяха. Седна намусен, но след миг отново рипна.
— Не мога да чакам… играта започна.
Подир малко в мълчаливо съгласие те тръгнаха по корниза. Хонт вървеше начело. Пътеката беше тясна, стръмна и хлъзгава, така че трябваше да са крайно предпазливи. Фосфоресциращият сняг и скалите осветяваха пътя им.
След като изминаха около осемстотин метра, Маскул, вторият в групата, се олюля, подпря се на скалата и седна.
— Алкохолът подейства. Старите ми кошмари се връщат и са още по-страшни.
— Значи си орисан — обърна се Хонт.
Макар да съзнаваше ясно къде и с кого се намира, на Маскул ме се струваше, че някакво черно, безформено и свръхестествено същество го притиска и се опитва да го задуши. Изпълнен с ужас и разтреперан, той не можеше да мръдне. Пот на едри капки се стичаше от лицето му. Кошмарът не свършваше, ту отстъпваше, ту се разрастваше. Като че ли в един миг видението почти изчезваше, но в следващия формата му се очертаваше отново, носейки, както той се досещаше, неговата гибел. Внезапно то напълно се стопи и Маскул се почувства освободен. Свеж пролетен бриз повя по лицето му и слухът му долови мудното самотно чуруликане на далечна птичка, сякаш в душата му зазвуча поезия. През целият си живот не беше усещал толкова сърцераздирателна и покъртителна радост! Но и тя изчезна почти мигновено.
Маскул седна и прокара длан през очите си, замаян като след среща с ангел.
— Съвсем пребледня — рече Корпанг. — Какво става?
— След мъчението изживях любовта — простичко промълви Маскул.
Той се изправи. Хонт го гледаше смръщено.
— Няма ли да ни кажеш какво почувства?
— Когато-бях в Матерпле — започна бавно и замислено Маскул, — видях буреносни облаци, които с една светкавица се превръщаха в многобагри живи организми. Точно така сега се успокоиха и тъмните ми терзания, сякаш се сляха в едно и от тях се роди веселие. Без кошмарите не би дошла радостта. Сигурно Природата желае това. Истината току-що проблесна в съзнанието ми… Вие, хората от Личсторм сте глупци. Живеете със страданието, без да разберете, че това са родилни мъки.
— Ако думите ти са правдиви, ти си велик първооткривател — промърмори Хонт.
— С какво се различава новото усещане от обикновената любов? — попита Корпанг.
— Съдържаше всичко, което има и в любовта, и в безумието.
— Мъжете от Личсторм никога няма да я преживеят, защото са твърде мъжествени — отбеляза Корпанг, пощипвайки брадичката си.
— Защо само ние трябва да страдаме? — възрази Хонт, побледнял.
— Природата е капризна и жестока и не спазва законите на справедливостта… Ела с нас, Хонт, и отхвърли това бреме.
— Ще помисля — промълви той. — Може би тъй и ще стане.
— Още много ли остава до Сюленбод? — осведоми се Маскул.
— Не, тя живее под висящия връх на Сарклаш.
— Какво ли ще се случи довечера? — прошепна Маскул повече на себе си, но Хонт го чу и му отговори:
— Не очаквай нищо хубаво, каквото и да си преживял преди миг. Тя не е жена, а е огромна маса от чиста сексуалност. Страстта ти за момент ще й даде човешка форма. Ако промяната беше по- продължителна, ти би и предал част от своята душа.
— Може би промяната може да стане постоянна.
— За да го направиш, не е достатъчно да я желаеш. И тя трябва да те пожелае. Защо й е?
— Никога не става така, както очаква човек — поклати глава Маскул. — По-добре да тръгваме отново.
Тримата подновиха пътуването. Корнизът още се изкачваше. След един завой на скалата Хонт го изостави и се отправи нагоре през стръмното дере, което водеше напряко към следващото възвишение. Ту се катереха, ту пълзяха. През цялото време Маскул мислеше само за безграничната радост, която бе изпитал
