— Никога отсега насетне не се осмелявай да застанеш помежду ни. Сюленбод ми принадлежи.
— Няма да кажа нито дума. Просто ти си обречен.
И Корпанг не отрони нищо повече.
— Сега всичко се променя, Маскул. Къде ме водиш? — Очите на жената блеснаха.
— Избирай сама.
— Мъжът, когото обичам, трябва да завърши пътуването си и не искам да не успее. Няма да се покажа по-долна от Корпанг.
— Ще те последвам, където и да идеш — настоя мъжът.
— А аз — докато трае любовта ти — ще дойда дори на Ададж.
— Съмняваш ли се в нейната продължителност?
— Не би ми се искало… Сега ще ти кажа онова, което преди ти спестих. Животът ми ще продължи, докато ме обичаш. Когато ме разлюбиш, ще умра.
— Защо? — попита бавно Маскул.
— Да, ти си отговорен за мен, откакто ме целуна за пръв път. Не исках да ти го казвам.
— Значи ако одеве бях тръгнал сам, ти щеше да умреш?
— Имам само живота, който ти ми даде.
Маскул я погледна състрадателно, без да се опита да я утеши с думи, и бавно я прегърна. Докато я държеше в обятията си, той пребледня, а Сюленбод направо се бе покрила с мъртвешка бледнина.
След минута-две възобновиха похода към Ададж. Не спряха близо два часа. Теарджелд се вдигна високо в небето и се премести на юг. Бяха се спуснали стотици метри надолу. Гребенът започна да се променя неблагоприятно. Тънкият снежец изчезна и се смени с влажна, мочурлива почва, със затревени могили и блатисти ями. Пътниците се хлъзгаха и потъваха в кал. Разговорите секнаха; Сюленбод водеше, мъжете следваха дирите й. На юг гледката бе величава и призрачна в зеленикавата светлина на блестящата луна над безброя от върхари, покрити със зелен сняг. Най-близкият връх се извишаваше на около седем-осем километра на юг от другата страна на долината. Виждаше се стройна, недостижима и изумителна стрела от черна скала. Ръбовете й бяха твърде стръмни, за да задържат снега. От най-високата й точка излизаше извит нагоре скалист рог. Дълго време той им служеше за ориентир.
Постепенно целият хребет подгизна от влага. Външният почвен слой беше порест и лежеше върху водонепропускливи скали; нощем попиваше влажните мъгли; денем ги изпаряваше, напечен от лъчите на Бланчспел. Пътят стана първо неприятен, после труден и накрая опасен. Не можеха да стъпят на твърда почва. Сюленбод потъна до кръста в тинеста яма. Отърва я Маскул, който след произшествието застана начело. Подир нея си изпати и Корпанг. Търсейки сам брод, той затъна до раменете в кал и едва се изплъзна от ужасна смърт. С риск за собствената си кожа, Маскул го измъкна и те отново продължиха; придвижването ставаше от трудно по-трудно. Преди всяка крачка трябваше да проверяват дали почвата ще ги издържи и дори тогава, често пъти пропадаха. След многобройните хлътвания накрая те не приличаха на човешки същества, а на подвижни колони, измазани от глава до пети с черна гнъс. Най-тежката задача се падна на Маскул. Той не само трябваше да се справя с изтощителното търсене на път, а и да помага на спътниците си. Без него нямаше да се оправят.
След един особено опасен преход тримата спряха да съберат сили. Корпанг едва дишаше, Сюленбод мълчеше равнодушна и потисната.
Маскул ги изгледа въпросително:
— Така ли е и по-нататък?
— Не — отвърна жената. — Май наближихме до прохода Морнстаб. След това пътят се изкачва и трябва да стане по-хубав.
— Идвала ли си тук преди?
— Веднъж ходих до Прохода, но тогава не беше толкова тежко.
— Смъртно изморена си, Сюленбод.
— Какво от това? — усмихна се слабо тя. — Трябва да си платиш, когато любимият ти е такъв смелчага.
— Не ще успеем да стигнем през нощта, затова да спрем при първия подслон, на който се натъкнем — предложи Маскул.
— Както решиш ти.
Той закрачи напред-назад, докато другите почиваха седнали.
— Съжаляваш ли? — неочаквано я попита той.
— Не, Маскул, не съжалявам. Не съжалявам за нищо.
— Променили ли са се чувствата ти?
— Любовта не се връща назад, тя е устремена само напред.
— Да, вечно напред. Така е.
— Не, не е точно така. Стига се до апогея и след него, ако любовта иска да продължи, да се развива, трябва да прерасне в саможертва.
— Убийствено убеждение — промълви Маскул и побледня под слоя мръсотия.
— Може би по природа съм противоречива… — рече Сюленбод. — Изтощена съм. Не знам какво чувствам.
Не след дълго те отново бяха на крак и спускането бе подновено. Половин час по-късно се добраха до прохода Морнстаб.
Тук почвата беше по-суха — пресечената местност я отводняваше. Сюленбод ги заведе до най-северния ръб на хребета, за да им покаже страната. Проходът представляваше гигантско срутване в най-ниската точка оттатък хребета. Към Баре слизаха поредица от разломени тераси с почва и скали, обрасли с хилава растителност. От двете страни на разлома на изток и на запад хребетът се спускаше надолу в дълга верига от стръмни чудовищни скали. Мъглата в ниското скриваше Баре от погледа. Във въздуха тегнеше абсолютно безмълвие, нарушавано само от далечния тътен на невидим водопад.
Маскул и Сюленбод седнаха на един балван, загледани в ширналата се пред тях земя. Луната грееше точно зад тях, високо в небето. Беше светло, почти колкото е денем на Земята.
— Тази нощ прилича на живота — прошепна Сюленбод.
— Защо?
— Толкова прекрасна над нас и толкова противна под краката ни.
— Бедното момиче, ти си нещастна — въздъхна Маскул.
— А ти, ти щастлив ли си?
— Не — отвърна той след кратък размисъл, — още не съм. Любовта не е щастие.
— А какво е тя, Маскул?
— Неспокойствието, преглътнатите сълзи, твърде грандиозните за душата мисли…
— Да — кимна Сюленбод.
— Защо сме създадени, само за да поживеем някоя друга година и да изчезнем? — проговори тя след малко.
— Твърди се, че отново ще живеем — рече Маскул.
— Нима?
— Може би в Муспел — добави замислено той.
— Какъв ще е този живот?
— Несъмнено ще се срещнем отново. Като явление любовта е твърде прекрасна и тайнствена, за да остане незавършена.
Жената потръпна и се извърна.
— Мечтата ти те подвежда. Любовта завършва тук — рече тя.
— Как, щом рано или късно Съдбата я прекъсва жестоко?
— Завършва със страдание… О, защо любовта трябва да е винаги наслаждение за нас? Не можем ли да я изстрадаме — да я продължим, страдайки — во веки веков? — възкликна Сюленбод. — Маскул, докато любовта не ни изпепели невъзвратимо накрая, ние не ще разберем нищо за себе си.
Маскул я погледна угрижен.
— Нима споменът за любовта е по-важен от съществуването й в реалността?
— Ти не разбираш. Страданията заради нея са по-ценни от всичко останало. — Сюленбод го сграбчи. —
