закован дълго време върху гроба. Полумракът незабележимо отстъпваше пред дневната светлина и слънцето се канеше да изгрее. Небето беше почти безоблачно. Зад него от утринната мъгла изплува великолепната верига на мощния хребет. Появи се част от Сарклаш и покритото със зелен сняг било на Ададж. Маскул можеше да ги мерне, ако обърнеше глава назад.
Той съзерцаваше гледката уморен и апатичен, сякаш бе загубил душата си. Всичките му желания бяха изчезнали завинаги — нито искаше да ходи някъде, нито да върши нещо. През главата му мина, че трябва да иде до Баре.
Той слезе към топлото езерце да си наплиска очите. Край него завари седнал Краг, загледан в мехурите.
Маскул помисли, че сънува. Мъжът пред него носеше кожена блуза и панталони. Лицето му бе грозно, сурово и уродливо. Той се обърна към Маскул, без да му се усмихне или да стане.
— Откъде, по дяволите, се пръкна, Краг?
— Важното е, че съм тук.
— Къде е Найтспор?
— Наблизо.
— Като че ли от сто години не съм ви виждал. Защо ме зарязахте така подло?
— Достатъчно силен беше, за да се оправиш сам.
— Така се оказа, само че как си могъл да го знаеш? Както и да е, появи се тъкмо навреме. Днес май ще умра.
— Ще умреш тази сутрин — смръщи се Краг.
— Щом трябва, ще се мре — въздъхна Маскул. — Но ти откъде го научи?
— Вече узря за това, вече мина през цялата гама на чувствата. За какво ти е още да живееш?
— Няма за какво — изсмя се късо Маскул. — Готов съм. Провалих се във всичко. Само се чудя откъде си разбрал… Значи сега си дошъл да ме срещнеш. Накъде ще вървим?
— Към Баре — отвърна Краг.
— Без Найтспор?
— Няма да го чакаме — рече Краг и скочи на крака доста тромаво. — Той ще се озове там едновременно с нас.
— Къде?
— Където трябва… Хайде! Слънцето изгрява. Те се спускаха от Прохода надолу, когато Бланчспел, огромна и бяла, запламтя в небето. Нежността на утрото се разнесе и настана следващият немилостив ден. Пътниците крачеха сред дървета и растения със завити като пашкули листа, сякаш спяха.
— Защо не се отварят за слънцето? — попита Маскул, посочвайки ги на спътника си.
— За тях Бланчспел е втора нощ. Денят за тях е Алппен.
— Колко време остава до изгрева на
— Има още доста.
— Ще доживея ли да го зърна, как смяташ?
— А ти би ли искал?
— Сега ми е все едно, но преди исках. — Остани си в същото настроение и всичко ще се нареди. Пък и на Торманс няма нищо, което да си заслужава труда.
След малко Маскул попита:
— Защо тогава дойдохме тук?
— Дойдохме след Суртур.
— Така е — съгласи се Маскул. — Къде е той?
— Може би е по-близо, отколкото предполагаш.
— Знаеш ли, че тук го почитат като бог? Дълго време ми се струваше, че огънят на свръхестествената светлина е свързан по някакъв начин с него… Защо криеш от мен тайната? Кой и какво е Суртур?
— Не се терзай с това. Никога няма да го научиш.
—
— Знам — озъби се Краг.
— Тук наричат дявола Краг — продължи Маскул, вгледан в лицето му.
— Докато всички тачат удоволствието, ще викат на Краг дявол.
— Ето, сега си говорим открито като мъже… Как да ти се доверя?
— Довери се на сетивата си — рече Краг. — Истинският дявол е Кристалния.
Те продължиха надолу по разлома. Слънчевите лъчи напичаха непоносимо. В далечината пред тях Маскул забеляза някаква вода. Като че ли приближаваха езерен район.
— Какво правихте с Найтспор през последните четири дни, Краг? Какво стана с кристалното торпедо?
— Ти си на онова ниво от развитието си, като човек, който попада в нов-новеничък палат и пита какво е станало със скелята.
— Какъв палат построи в такъв случай, Краг?
— Не стояхме със скръстени ръце. Докато убиваше и се влюбваше, си изпълнихме задачата.
— Откъде узна какво съм вършил?
— А, ти си като отворена книга. Сега страдаш от смъртоносна рана в сърцето заради една жена, която познаваше шест часа.
Маскул побледня.
— Колкото си щеш се подигравай, Краг! И шестстотин години да живееш с една жена, при смъртта й каменното ти сърце няма да трепне. Нямаш чувства колкото едно насекомо!
— Детенцето, което брани играчките си! — каза Краг, усмихвайки се слабо.
Маскул спря рязко.
— Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?
— Не бива да спираш, дори за театрален ефект — рече Краг и го подбутна. — Тъй и тъй ще трябва да изминем това разстояние, колкото и да се опъваш.
От допира на ръката му остра болка като стрела прониза сърцето на Маскул.
— Не мога вече да те смятам за човек, Краг. У теб има нещо свръхчовешко, но не знам дали е добро или зло.
Краг изглеждаше застрашителен с жълтото си лице. Той не отговори на Маскул, но след кратка пауза каза:
— Значи се опитваше в промеждутъка между убийствата и любовта да откриеш сам Суртур?
— Какъв беше тоя барабанен бой? — попита Маскул.
— Няма за какво да си придаваш важност. Знаем, че се опита да слухтиш зад ключалката на вратата. Няма как да се присъединиш към ансамбъла обаче, а и тая музика, друже, не беше за теб.
— Вече няма да подслушвам — горчиво се усмихна Маскул. — Животът ми свършва. Отсега насетне и во веки веков не принадлежа никому.
— Патетични слова! Ще видим. Може би Кристалния още веднъж ще се опита да те съблазни. Винаги има време да повтори.
— Не те разбирам.
— Мислиш, че си изоставил всички илюзии и заблуди, нали? Само че именно това може да се окаже твоята последна и най-голяма илюзия.
Отново замълчаха. Един час по-късно стигнаха до подножието на разлома. Бланчспел се издигаше неотклонно по безоблачното небе и приближаваше Сарклаш. Планината изглеждаше толкова висока, че човек се питаше дали слънцето ще успее да прескочи игления й връх. Жегата беше непоносима. Дългият мощен хребет зад тях, извит като чиния, и сипеите блестяха в ярки утринни цветове. На стотици метри още по-нависоко се извисяваше над тях Ададж и стоеше като страж от другата страна, подобно на самотен великан. Пред тях се простираше влажната омайна пустош на стотици езерца и горички. Цветът на водите беше тъмнозелен. Горите още спяха, очаквайки изгрева на Алппен.
— В Баре ли сме? — обади се Маскул.
— Да, и пред теб е един от местните жители — отвърна Краг.
При тези думи в очите му проблесна заплашително пламъче, но Маскул не го забеляза.
