О, само да можеше да надзърнеш в съзнанието ми, Маскул! Щеше да съзреш необикновени неща… Не мога да ти го обясня. Дори за мен всичко е объркано… Любовта се оказа много по-различна, отколкото очаквах.
— Любовта е силна напитка — въздъхна той отново. — Може би твърде силна за човешките същества. Мисля си, че отнема доста от разсъдъка ни, подхождайки по различен начин към него.
Двамата седяха един до друг, взрени напред с невиждащ поглед.
— Няма значение! — заяви Сюленбод усмихнато и стана. — Скоро всичко ще свърши тъй или иначе. Ела, да тръгваме!
Маскул също се изправи.
— Къде е Корпанг? — попита апатично той.
Двамата огледаха хребета в посока към Ададж, който тук беше около километър-два широк. На юг той чувствително се снижаваше и земята приличаше на наклонена лента. На запад повърхността беше полегата неколкостотин метра до един висок и стръмен затревен хълм, който обемаше хребета от единия до другия ръб като огромна вълна, миг преди да се разбие. Възвишението скриваше гледката нататък. Билото му по цялото си протежение беше увенчано от дълга редица огромни каменни стълбове, които проблясваха ослепително под лунната светлина на фона на тъмното небе. На брой бяха трийсетина, разположени на толкова равно разстояние помежду си, че без съмнение бяха човешко дело. Някои вертикални, други — силно наклонени, и сякаш цялата колонада беше изключително древна. Видяха Корпанг на хълма, бе стигнал почти до върха.
— Той искрено се стреми да стигне — отбеляза подигравателно Маскул, загледан в енергичното изкачване на спътника им.
— Небесата няма да се отворят за Корпанг — отвърна Сюленбод. — Не бива толкова да бърза… На какво ти напомнят тези колони?
— Може би са портала към някой величав храм. Кой ли ги е издигнал?
Тя не отвърна. Двамата отново загледаха Корпанг, който се докопа до върха на хълма и изчезна сред колоните.
— Сега останахме сам-сами в самотния свят — обърна се Маскул към жената.
— Последната ни нощ тук трябва да бъде велика — погледна го тя твърдо. — Готова съм да продължа.
— Май си твърде уморена. По-добре да идем до прохода и да потърсим заслон.
— Тази нощ няма да мислим за телата си — промълви тя полуусмихната. — Искам да отидеш до Ададж, Маскул.
— Нека след толкова преживявания да починем, защото ни чака тежко изкачване и кой знае какви беди ни дебнат.
Сюленбод направи крачка-две напред, обърна се към него и му подаде ръка.
— Хайде, Маскул! — подкани го тя.
Бяха изминали половината от разстоянието до подножието на хълма, когато Маскул чу барабана. Ударите долитаха отвъд възвишението, гръмки и отчетливи, като взривове. Той плъзна поглед към Сюленбод, но тя явно нищо не чуваше. След миг небосводът над и зад дългата каменна колонада на билото засия с необикновено зарево. Луната избледня; стълбовете се извисяваха като изрисувани сред пламналото небе. Светлината Муспел. От миг на миг тя засияваше още по-ярка, необикновена и страховита. Без цвят, несравнима с нищо — свръхестествена и неописуема. Сърцето на Маскул щеше да се пръсне, той се спря с издути ноздри и ужасѐн поглед в очите.
Сюленбод го докосна леко.
— Какво виждаш, Маскул?
— Светлината Муспел.
— Аз не виждам нищо.
Блясъкът се засили, докато Маскул престана да осъзнава къде се намира. Тя искреше още по-яростно и тайнствено отпреди. Маскул забрави за съществуването на Сюленбод. Ударите на барабана станаха оглушителни. Всеки удар беше като плашещ гръм, отекнал в небето и разтресъл въздуха. Тътнежите се сляха и непрекъснатият гръмотевичен рев разлюля света. Въздухът пулсираше в един й същ неизменен ритъм — четири удара, третият по-силен. Сега те не звучаха всред тишината, а всред тътена.
Сърцето на Маскул заби учестено. Сякаш тялото му беше затвор и той жадуваше да го отхвърли, да излитне от него и да се слее с величавата вселена, която бе започнала да се разкрива пред него в истинския си вид.
Изведнъж Сюленбод го обгърна с ръце и го покри с безчет страстни целувки. Той не я забеляза и не реагира; не я разбираше какво прави. Тя го пусна, наведе глава и, обляна в сълзи, безшумно се отдръпна. Сетне пое назад към прохода Морнстаб.
Подир няколко минути сиянието угасна. Тътенът заглъхна. Отново огря луната и освети каменните стълбове и възвишението. Свръхестествената светлина изчезна, само приглушеният ритъм на барабанните удари долиташе иззад хълма. Маскул се сепна и се огледа наоколо като внезапно събуден от сън.
Сюленбод бавно се отдалечаваше на неколкостотин метра разстояние от него. При вида й го изпълни смъртен ужас. Той изтича след нея с викове, ала тя не се обърна. Беше скъсил разстоянието между тях наполовина, когато тя неочаквано се спъна, падна и остана да лежи неподвижна, без да се повдигне повече.
Маскул изтича и се наведе над нея. Най-лошите му опасения се бяха сбъднали. Животът я беше напуснал.
Под слоя от кал и мръсотия лицето й носеше противната мъртвешка маска на Кристалния. Маскул обаче не видя ухилената му гримаса. Никога преди не му се бе струвало, че Сюленбод е толкова красива, както в този момент.
Той остана дълго коленичил край нея. Плачеше, ала между два пристъпа на ридание вдигаше глава и се вслушваше в далечните барабанни удари.
Изминаха един-два часа. Теарджелд вече грееше на югозапад. Маскул вдигна мъртвото тяло на Сюленбод на рамене и тръгва към Прохода. Сега не му пукаше за Муспел. Търсеше вода, за да измие трупа на любимата, и гроб, в който да я положи.
Стигна до камъка, където двамата бяха седели, загледани към разлома, и свали товара си. Положи отгоре мъртвата девойка, седна до нея и се взря към Баре.
После заслиза към прохода Морнстаб.
20. БАРЕ
Маскул се събуди от тежкия сън на зазоряване, седна и се прозя. Въздухът беше хладен и ароматен. Далеч надолу по разлома пееше птичка — Простичката мелодия от две ноти беше толкова жална и трогателна, че Маскул едва можеше да я понесе.
На изток нежнозеленото небе бе пресечено над хоризонта от дълга тънка ивица шоколадови на цвят облаци. Лазурносиният въздух беше тайнствен, обгърнат в омара. Не се виждаха нито Сарклаш, нито Ададж.
През нощта се бе спуснал надолу и сега седловината на Прохода беше сто и петдесет метра над него. Под нозете му като огромно стълбище във въздуха се виеше разломът и след петдесетина метра стигаше до предните склонове на Баре. Неравната повърхност на Прохода се спускаше стръмно, но не и отвесно, и бе широка около километър и половина. Тъмните стени на хребета от двете му страни на изток и на запад обаче бяха направо отвесни. Височината им при гърлото на прохода беше шестстотин метра, но с издигането на хребета към Сарклаш и Ададж, сипеите достигаха невероятни размери. Въпреки широкия и стабилен проход, Маскул имаше чувството, че виси във въздуха.
Едно петно от разровена кафява пръст недалеч отбелязваше гроба на Сюленбод. Маскул я закопа на лунна светлина, като вместо лопата използва един дълъг плосък камък. Малко по-надолу се виеше бялата пара на топло изворче. От мястото му не се виждаше езерцето, в което се вливаше водата, и в което бе измил първо тялото на мъртвата девойка, а после себе си.
Маскул стана, прозя се отново, протегна се и се огледа глупаво. Погледът му остана неподвижно
