— Това пък какво е — кифлотреска?
— Получава се от прекалено ядене на кифлички.
— В такъв случай ти имаш още по-силна кифлотреска — отбеляза Дребосъчето.
— Ти си мислиш така — възрази Карлсон. — Но трябва да знаеш, че имах кифлотреска, когато бях на три години, а тя се кара само веднъж, точно както шарка или коклюш.
Дребосъчето съвсем не се чувствуваше болен и се опита да обясни това на Карлсон. Но приятелят му го накара да легне върху верандата и енергично напръска лицето му с какао.
— За да не припаднеш — обясни Карлсон. Сетне грабна последната кифличка на Дребосъчето: — Никакви кифли повече! Това би означавало смърт! Но я си помисли какъв късмет има тази клета малка кифличка, че съществувам аз. Инак щеше да си остане да лежи сам-самичка върху верандата — заяви Карлсон и бързо я излапа.
— Но сега вече не е сам-самичка — отбеляза Дребосъчето.
Карлсон доволно се потупа по корема.
— Съвсем не. Сега е при своите седем другарчета и с тях се чувствува много добре!
Дребосъчето също се чувствуваше добре. Той продължаваше да лежи на верандата и блаженствуваше въпреки кифлотреската. Беше сит и не се сърдеше на Карлсон за последната кифличка.
Тогава случайно погледна часовника си. Оставаха няколко минути до три часа. Дребосъчето се разсмя.
— След малко госпожица Рог ще отиде да ми отключи вратата. Ах, как бих искал да видя лицето й, когато влезе в стаята и види, че ме няма!
Карлсон го потупа дружелюбно по рамото.
— Довери малките си желанийца на Карлсон и той всичко ще уреди. Само изтичай да ми донесеш бинокъла. Той виси на четиринайсетия гвоздей, броено от кушетката. Доста е високо и затова стъпи върху дърводелския тезгях.
Дребосъчето прихна:
— Нали имам кифлотреска и трябва да лежа наподвижно?
Карлсон поклати глава:
— Да лежиш неподвижно и да се хилиш … и си мислиш, че това помага против кифлотреската! Напротив, колкото повече се катериш по стени и покриви, толкова по-бързо ще оздравееш. Можеш да го прочетеш във всяка медицинска книга.
И тъй като Дребосъчето много искаше да се отърве от своята кифлотреска, той послушно изтича в къщичката, покатери се върху дърводелския тезгях и свали бинокъла, който висеше на четиринайсетия гвоздей, броено от кушетката. На същия гвоздей бе окачена и една картина, в единия ъгъл на която бе нарисувано червено петле. Това бе произведение на самия Карлсон. Дребосъчето сега си спомни, че Карлсон е най-изкусният рисувач на петли в целия свят. Това беше „Портрет на много самотно червено петле“, както пишеше на картината. И несъмнено това петле бе по-самотно, по-малко и по-червено от всяко петле, което Дребосъчето бе виждал през живота си. Но той нямаше време да го разглежда дълго, защото след малко щеше да удари три часът и трябваше да бърза.
Карлсон бе готов за полет, когато Дребосъчето се появи с бинокъла и преди момчето да гъкне, Карлсон вече забръмча с него на гръб право през улицата и кацна на отсрещния покрив.
Тогава на Дребосъчето му стана ясно всичко.
— Ах, каква удобна наблюдателница, ако човек си има бинокъл и иска да надникне в моята стая!
— А ние хем си имаме, хем искаме — рече Карлсон и вдигна бинокъла пред очите си. След това го взе и Дребосъчето. Видя стаята си така ясно, сякаш беше там. Ето го Бимбо спи, свит в панера, ето леглото ми ето масата с учебниците, ето часовника на стената, в същия миг той удари три часа. Но госпожица Рог не се виждаше никаква.
— Спокойствие, само спокойствие! — каза Карлсон. — Вече се е запътила, защото усещам тръпки по гърба си, а кожата ми настръхва.
Той изтръгна бинокъла от ръцете на Дребосъчето и го вдигна към очите си.
— Какво ти казах! Ето, вратата се отваря и тя влиза, миличка и сладка като вожд на канибалско племе.
Карлсон закудкудяка от възторг:
— Ах, как кокори очи! Къде е Дребосъчето? Ами ако е паднал от прозореца?
Изглежда, че госпожица Рог наистина бе помислила това, защото се втурна ужасена към прозореца. На Дребосъчето чак му дожаля за нея. Тя се наведе навън и погледна към улицата, сякаш очакваше да види момчето долу.
— Не, няма го на улицата — рече Карлсон, — неприятна изненада, а?
Госпожица Рог изглеждаше поуспокоена. Тя пак тръгна из стаята.
— Сега започва да търси — съобщи Карлсон — в леглото,… зад масата … под леглото, ха, ха, ха… а сега дори се пъха в гардероба, сигурно смята, че си се свил там на топка и плачеш.
Карлсон отново изкудкудяка.
— Време е да я поразиграем — рече той.
— Но как? — учуди се Дребосъчето.
— Ей така — отвърна Карлсон и преди Дребосъчето да каже гък, Карлсон вече бръмчеше с него през улицата и го метна в стаята му.
— Хопала, тралала, Дребосъче, бъди любезен с Носорога! — рече той и отлетя.
Според Дребосъчето, това не беше особено добър начин на разиграване. Но нали беше обещал да помага с каквото може! Затова тихомълком се промъкна до масата, седна и разтвори сметанката. Чуваше как госпожица Рог тършува в гардероба. Изпълнен с напрежение, той я очакваше да излезе оттам.
И тя излезе. Първото нещо, което зърна, беше Дребосъчето. Така се стъписа, че отстъпи заднешком и се блъсна във вратата на гардероба. Закова се там с поглед, втренчен в момчето. После примигна няколко пъти, сякаш искаше да провери дали не я мамят очите.
— Къде, за бога, се беше скрил? — попита тя най-сетне.
Дребосъчето вдигна невинен поглед от сметанката:
— Изобщо не съм се крил. Седя и си решавам задачи. Откъде да знам, че искате да си играем на жмичка. Но моля… влезте пак в гардероба и аз на драго сърце ще започна да търся.
На това госпожица Рог не отговори нищо. Постоя известно време, без да продума, като размишляваше.
— Дали пък не се разболявам? — измърмори тя. — Толкова чудновати неща стават в тази къща.
В този миг Дребосъчето чу как някой предпазливо заключи вратата отвън. Момчето прихна. Очевидно най-добрият укротител на носорози в целия свят бе влязъл през кухненския прозорец, за да накара Носорога да разбере как се чувствува човек, когато го заключват.
Госпожица Рог не забеляза нищо. Тя стоеше неподвижно и изглеждаше умислена. Накрая каза:
— Чудна работа! Е, сега можеш да излезеш навън и да си поиграеш, докато аз приготвя вечерята.
— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Дребосъчето. — Значи сега няма повече да стоя заключен?
— Не, няма — потвърди госпожица Рог и тръгна към вратата. Тя хвана бравата и я натисна веднъж, два пъти. Но вратата не искаше да се отвори. Тогава тя се нахвърли върху нея с цялата си тежест. И това не помогна. Вратата беше и си оставаше затворена.
Госпожица Рог нададе вой.
— Кой е заключил вратата? — изпищя тя.
— Ами сигурно вие самата — обади се Дребосъчето.
Госпожица Рог изсумтя:
— Глупости! Как може вратата да е заключена отвън, когато аз съм вътре!
— Откъде да знам — отвърна Дребосъчето.
— Да не би да са Босе и Бетан? — чудеше се госпожица Рог.
— Не, те са още на училище — увери я Дребосъчето.
При тези думи госпожица Рог се отпусна тежко на един стол.
— Знаеш ли какво си мисля? — рече тя. — Според мен, в тази къща има призрак.
