когато вдигна фенерчето и го насочи натам, не видя никого.
Изгони тази мисъл от главата си. Това може би беше най-хубавата нощ в живота му и тъкмо започваше. Преди час, когато се качиха на колелетата, Мария свали бейзболната шапка от главата му и си я сложи, натъпка косата си вътре. Жестът, толкова женствен, накара сърцето на Боби да се свие. Мария носеше къси шорти и розов потник, на който с пайети пишеше „ЛОШО МОМИЧЕ“, О-тата имаха формата на сърчица. На светлината на уличните лампи кожата й имаше цвета на кафе „Кубано“ с много сметана.
Минаха с колелата по алеята „Олд Кътлър“, прелитаха над корените, които се подаваха над асфалта. На лунната светлина Боби виждаше нежните извивки на прасците на Мария, докато тя въртеше педалите, виждаше и ивицата нежна карамелена кожа, която се подаваше над шортите. Беше страхотна, направо супер. Не можеше да повярва, че е тук, с нея.
— При следващото пълнолуние. Тропическата гора във „Феърчайлд“. Ще отбележиш точка, обещавам ти.
Това бяха думите на доктор Бил. Знаеше толкова неща, които вуйчо Стив не знаеше. Или може би ги знаеше, но не искаше да му каже. Като например, че момичетата се разгорещявали при пълнолуние, дори момичетата, които не били много отворени.
Спуснаха се по Олд Кътлър към Матсън, прекосиха влажната гора, вдишваха солените миризми, слушаха крякането на жабите и жуженето на насекомите. После, до езерото, образувало се от прилива, под увисналата над залива пълна луна, се целуваха.
Целувката беше пробна, Боби се беше навел пръв, изчака Мария, надяваше се да се присъедини към екшъна. Направи го: миришеше на портокали и ванилия, парфюмът на майка й. Втората целувка беше по- нежна, по-бавна, по-мокра, по-дълбока. Той здравата се надърви.
„Страхотна идея, доктор Бил!“
После започнаха да надигат бутилката „Джак Даниълс“. Ракетно гориво, висок градус, според етикета. Стомахът на Боби малко се бунтуваше и по челото му избиваше пот. Трябваше да хапнат нещо.
„Вземи нещо за пиене. Водка, ром или бърбън. Колкото е по-висок градусът, толкова по-добре. Това ще я поотпусне“.
Но доктор Бил не беше споменал нищо за храна. Щеше да е хубаво, ако имаше солети или чипс. Може би и одеяло. И презервативи?
Но откъде можеше да намери презервативи? Вуйчо Стив не използваше презервативи. Боби беше видял противозачатъчните на Виктория в банята — приличаха на бонбонки в пластмасова кутийка.
След три глътки бърбън, две хълцания и пет мокри целувки Боби и Мария се качиха на колелата, върнаха се през храсталаците и се спуснаха по алеята към „Феърчайлд“. Портите бяха заключени, затова скриха колелата в живия плет от хибискус и се прехвърлиха през оградата. Сега вървяха през тропическата горе към павилиона с тропически плодове, за да си намерят нещо за ядене.
Павилионът представляваше гигантска оранжерия с пирамидален покрив, за да побира големи дървета. Беше отключен и когато влязоха, Боби започна да бере плодове. Личи и маракуя, поне тях ги познаваше, но трябваше да чете малките табелки, забити в земята пред останалите: хлебно дърво, саподила и разни други с люспи, които не изглеждаха особено апетитни.
Седнаха на зелената пътека, хапваха плодове и пиеха уиски, в промеждутъците се целуваха. Маракуята беше мека, с малки черни семенца. Хлебният плод беше леко лют, а личите — сладки като грозде. Нито едно не вървеше особено с уискито. Боби легна на тревата и се загледа във върховете на дърветата, които сякаш се полюшваха от бриза, макар че тук вътре нямаше вятър.
„Замая ми се главата. От уискито и целувките с вкус на маракуя“.
Мария разправяше за някакво момиче в училище, истинска мръсница, която след физическо използвала банан, за да й покаже как се прави, нали се сещаш, свирка, но тя се задавила и като се закашляла, бананът й излязъл през носа.
— Пълна отврат — завърши Мария. От историята не му стана по-леко на стомаха.
Мария се кискаше и се връщаше към подробностите от епизода с банана. Боби я слушаше с половин ухо. А после чу, че вратата на павилиона изскърца… а може би не. Миг по-късно Мария се наведе и го целуна отново. После не знаеше точно как стана, двамата лежаха на тревата с преплетени крака, целуваха се, стенеха и търкаха телата си едно в друго.
Боби понечи да плъзне ръка под потника на Мария, но тя го хвана за китката. След секунда дръпна ръката си и провря другата под потника — „Ако Пикет беше направил подобен зигзаг, битката при Гетисбърг щеше да приключи по друг начин“ — и миг по-късно той вече беше хванал сутиена й. Беше памучен.
И розов. Надписът се пренареди в ума му от само себе си. О, МОМЧЕ — ШИЛО!
Дръпна го.
— Боби, недей!
Спомни си какво му беше казал доктор Бил.
„Мъжът е ловец. Мъжът убива плячката и обладава жената, която иска“.
— Не, Боби. — Тя отново бутна ръката му. Твърдо, така, както ги учат майките, реши Боби.
— Хайде, Мария. Искаш го. Знам, че го искаш.
Отново чу гласа на доктора, сякаш беше тук и ги наблюдаваше:
„Когато каже «не», означава «може би». Когато «може би», означава «да»“.
— Боби, харесвам те. Наистина. Но нека само да се целуваме.
Целият се изпоти и стомахът му започна да се надига. Но толкова се беше надървил, че вече започваше да го боли. Хвана лявата й ръка с дясната си и я стисна отстрани. После плъзна другата си ръка по гърба й и се опита да разкопчае розовия сутиен.
— Боби! Не!
Тя се мяташе, но вероятно искаше само да го възбуди още повече.
„Жените винаги отстъпват на силните мъже“.
Не можеше да разкопчае проклетото нещо, така че дръпна сутиена и той се смъкна на корема й.
— Ох! Боби, какво правиш?
„Бъди мъж, Робърт. Вземи каквото искаш. На Мария ще й хареса. Повярвай ми. Знам“.
— Ще ти хареса, Мария — каза Боби, мъчеше се да говори с дебел глас. — Повярвай ми. Знам.
36
Какво искат момичетата
Въздухът не биваше да ухае толкова сладко в такава нощ, помисли си Стив.
Гюрукът на мустанга беше свален, във влажния въздух миришеше на жасмин, пълната луна ту се появяваше, ту се скриваше сред облаците. Той караше по Олд Кътър Роуд. Беше по-разтревожен, отколкото беше показал пред другите.
С целия хаос, който се беше развихрил — Джанис и Кригър, Айрини и Виктория, Фрескин и Голдбърг — се чудеше дали е прекарвал достатъчно време с Боби. Беше ли оставил собствените си проблеми да го отклонят от най-важното нещо в живота му?
„Престани да се тревожиш. Боби е добре“.
Не спираше да си го повтаря. Момчето не беше избягало от къщи, не беше отвлечено. „Мария е първото момиче, което му е показало обицата на пъпа си, така че експериментира. Вероятно се натискат под някоя палма и ще се появят на разсъмване, потни и изпоядени от комарите. Нормално е.
Добре е. Стига си се тревожил“.
Вече беше проверил в Кокоплъм, беше слязъл до залива и после се беше върнал до кръговото на Гдйбълс Уотъруей. Сега зави наляво по Матсън Хамък. Мина покрай пустата поляна за пикник и подкара успоредно на алеята за велосипедисти, която се виеше през преплетените черно-червени мангрови дървета. Спря на соленото езеро. На паркинга нямаше коли. Рамката за велосипеди беше празна.
Нито Боби. Нито Мария.
Слезе от колата и заобиколи езерото, което беше на метри от залива. Беше прилив и във въздуха се носеше мирис на тиня. Жерави се разхождаха по мокрия пясък, търсеха си ранна закуска. От другата страна на залива по небостъргачите на Кий Бискейн проблясваха светлинки. На север високите сгради в центъра бяха тъмни.
Тишината наруши един голям траулер — пърпореше през канала. Ранно начало на риболовния ден. На
