убива.
— Не го питам. Имаше едно момиче в Редлендс. Някъде на дванайсет…
„Момичето, което изчезна в Редлендс…“
Кригър се беше опитал да припише изчезването на детето на едно момче с увреждания. Нищо чудно, че знаеше толкова много за серийните убийци. Познанията му спадаха към категорията, на която криминалистите викаха: „Трябва да си такъв, за да знаеш толкова“.
— Къде отиде? — обади се Стив, вече в час с програмата. — Има ли апартамент някъде? Хижа в Глейдс? Къде!
Аманда не отговори и Виктория посегна към другата й ръка. Този път не се наложи да я извива — Аманда се предаде. Обърна глава към картината над камината.
Стив проследи погледа й. Кригър и лъскавата му яхта „Психотерапия“.
— Яхтата! Завел я е на яхтата!
Аманда не каза нито дума, но погледът й говореше, че е познал.
— Къде я държи? — попита Виктория.
— В Гроув — прошепна Аманда.
— Хайде, Стив. Да вървим.
— Не.
— Не?
— Нещо не е наред. Всички лъжат, когато ги измъчват.
Спомни си снимките на яхтата в кабинета на Кригър. Док, канал, остров с мангрова горичка. Островът се виждаше ясно и си спомни, че го беше виждал и преди. Осигуряваше заслон на яхтите, закотвени далеч от дока.
Не беше в Гроув. Къде беше? Опита се да се съсредоточи, както правеше Боби. Какво можеше да си спомни? Закуска. Не. По-скоро обяд. Ресторантът на магистрала „Рикънбекър“ по пътя към Кий Бискейн. От ресторанта гледаш право през канала към мангровия остров.
— В Грандън Парк е. На Кий Бискейн. Там си държи яхтата.
— Значи тръгвай! — нареди Виктория. — Аз ще се погрижа Аманда да не мърда оттук.
— Закъсняхте — каза Аманда; в гласа й нямаше нито задоволство, нито съжаление. — Вече е отплувал.
— Къде?
— Не знам. Някъде в океана. Бил оправя момичетата в открито море. После връзва нещо тежко на труповете и ги хвърля през борда. За него във водата има някаква мистика.
Стив отново си спомни думите на Кригър. Тоя идиот не вярваше в пепел при пепелта и прах при прахта. Вярваше във водното начало и водния край. Как го беше казал?
„От блатата към морето“.
38
„Психотерапия“
Цели завеси дъжд се изливаха върху паважа, вятърът духаше от север. Мустангът буквално плуваше по магистралата и се тресеше от мощните пориви на бурята.
Стив държеше волана с една ръка, а телефона с другата. От 911 му казаха да се обади на бреговата охрана. Дежурният в базата му каза, че не можели да изпратят цяла флотилия патрулни кораби, катери и хеликоптери на майната си заради предположение на гражданин, че някъде в морето се извършва престъпление.
Звънна пак на полицията. След като го прехвърлиха два пъти и изслуша записаните съвети за предотвратяване на престъпления, чу гласа на полицай Тиле.
— Странно, че се обаждате, Соломон. Търсим ви.
— Защо?
— Имаме съдебна заповед да ви приберем. Явно не сте ходили на терапия за овладяване на гнева.
— Това са глупости! — Каза го така, сякаш отдавна е овладял гнева си.
— Заключението на доктор Кригър е пред мен.
— Кригър трябва да гоните. Качил е Мария на яхтата си. Той е…
— Наистина трябва да превъзмогнете тая работа с доктор Бил.
— По дяволите, чуй ме! Кригър е убил момичето в Редлендс. Ще извърши ново убийство.
— Добре, господин Соломон. Защо не дойдете в участъка и да ни разкажете всичко?
— Защо? За да ме арестувате ли?
— Говорите малко параноично, господин Соломон. Къде точно се намирате?
Стив затвори телефона и влезе в пристанището. Колата спря с плясък. Стив изскочи и се затича към административната сграда, прескачаше локвите. На пилона на покрива на малката постройка плющеше червен флаг: „Забранено излизането на малки съдове“. Вятърът стигаше до двайсет и пет възела.
Стив пресметна, че Кригър има няколко часа преднина. „Психотерапия“ сигурно беше в „открити води“, както бе казала Аманда, но къде? Трябваше да намери човек, който знаеше къде обикновено плава Кригър. Може някой да беше видял как яхтата напуска дока. Ако кажеха в колко часа е станало, можеше да се определи разстоянието. Стив имаше нужда от нещо — каквото и да било, — за да продължи.
Тениската и джинсите му бяха вир-вода. Беше на пет метра от сградата, когато видя друг флаг. На едномачтова яхта. В редицата лъскави моторни яхти в петнайсетметровия клас. Флагът се вееше и на него се виждаше ликът на брадат мъж със старовремски костюм. Стори му се познат.
„Зигмунд Фройд!“
Кой друг би вдигнал флаг с лика на Фройд?
Стив се спусна по кея към яхтата с разветия флаг. На бетонния стълб с жълта боя беше изписано: „Фройдистка грешка“. А на корпуса на боядисаната в синьо и бяло яхта, вързана за дока: „Психотерапия“.
Въжетата на носа и кърмата бяха опънати, фендерите си бяха на място. В кокпита и двата стола за риболов бяха покрити с предпазни калъфи. Както и таблото на капитанския мостик. Нямаше признаци, че на борда има някой или че някой скоро се е качвал. Значи Кригър не беше довел момичето тук малко преди да съмне. А сега посред бял ден, макар че беше по-скоро сив от дъжда, със сигурност нямаше да го доведе.
Аманда бе излъгала! Виктория почти я беше осакатила, а тя пак беше излъгала!
Стив се огледа. Много яхти и нито жив човек в този шибан делничен ден. Дъждът плющеше по бетона, помиташе доковете като стена, спираше за малко и продължаваше пак. Яхтите стенеха, привързани за стълбовете. Две чайки летяха ниско, бореха се с вятъра. На близкия стълб бе кацнал пеликан и сякаш гледаше право в него.
Стив стъпи на планшира и се вмъкна в кокпита. Тикова палуба, избеляла от слънцето, извеждаше дъждовната вода през водостоците на кърмата. Отвори хладилника за стръв. Празен. Отиде до шкафа с рибарски такъми, отвори чекмеджетата. Кукички, плувки, ножове, макари с корда.
Махна възглавницата от едната пейка и вдигна капака. Такъми, обувки, спасителни жилетки.
Никакви дванайсетгодишни момиченца.
Вдигна капака на другата пейка. Спасителни пояси. Стара въдица. Три метални кофи, чисто нови. Лопата, не нова. Приличаше на градинска, по извития остър ръб имаше коричка от пръст. И брезентов сак, може би два метра дълъг, с разкопчан цип. Достатъчно голям, за да побере въдици или леководолазна екипировка… или четирийсеткилограмово момиче. Стив бръкна в сака с ръце, опипа го отвътре — и му се искаше, и не му се искаше да открие нещо.
„Кое би било по-добре? Доказателство, че е била тук? Или нищо?“
Но сакът беше празен. Нямаше барети на малки момиченца, нито бели чорапи, нито бележки, в които да пише „Помощ“!
После долови аромата. На какво беше? Навря главата си в сака и вдиша дълбоко. Цитрус. Сякаш в сака беше имало портокали.
„Или момиче, напръскало се с парфюма на майка си!“
