Помнеше мириса от стаята на Боби.
Втурна се към вратата на салона. Стъкло в метална рамка. Заключено. Грабна клещите от шкафа и го счупи. Звукът го стресна. Но не се чу аларма. Никой не извика. Единствено пеликанът реагира: размаха огромните си криле и отлетя да си търси по-тихо местенце.
Стив бръкна през счупеното стъкло, отвори и влезе в салона. От едната страна имаше кухня. Печка, хладилник, микровълнова, вградена пейка и занитена за палубата маса. По стените — грамоти, които свидетелстваха за улавянето на много невинни риби в най-различни състезания.
— Ехо! — провикна се той. — Мария!
Нищо.
Слезе няколко стъпала надолу, подгизналите му маратонки скърцаха. Провери каютите. Оправени легла, чисто и подредено. Нямаше никого. Продължи напред. Хавлиена кърпа, преметната над вратата на душа. Мокра.
„Тя е тук! Или е била тук!“
Върна се в салона. Водата плющеше, фендерите се удряха в корпуса. Една петметрова яхта подскачаше към открито море — две хлапета не обръщаха внимание на флага. Някъде под палубата нещо изскърца и нещо друго изтрака. Корабни звуци. Нищо не значеха.
— Мария!
Чу тропане. Метал върху метал? Не, по-тъп звук. Можеше да е всичко или нищо.
— Мария!
От машинното. Намери люка, вдигна го, взе фенера от скобата и се провря по стълбата към потъналото в пълен мрак отделение. Огледа резервоарите и тръбите, подпорните и напречните греди и двата огромни дизелови двигателя.
До тях, на колене, с лепенка на устата, с омотани ръце и крака, вързана за единия, седеше Мария Муньос Голдбърг. Очите й бяха затворени и тя удряше чело в палубата. Троп! Троп! Троп!
39
Спасителна акция
С разтуптяно сърце, Стив отлепи лепенката от устата на Мария и трепна, когато тя извика от болка. Имаше червени следи около устните, челото й се беше разкървавило от ударите в палубата. Цялата трепереше. Хълцаше, по бузите й се стичаха сълзи. Ръцете й бяха вързани зад гърба.
Стив почна да ги развързва, но гърдите й се разтрисаха от ридания, ръцете й трепереха и му отне доста време. Не бяха морски възли. Никой не бе имал намерение да ги развързва.
Мария почна да разтърква изтръпналите си китки.
— Благодаря. Благодаря. Страшно благодаря — проплакваше между риданията.
Стив я прегърна.
Въздухът беше мръсен и застоял и Стив усети как потта се стича по ръцете му. Опита се да развърже въжето около глезените й, но беше прекалено стегнато и се беше врязало в кожата. Другият му край беше завързан здраво за рамата на двигателя.
— В кокпита има нож. Ей сега идвам, Мария.
— Не! Не ме оставяй. Моля те!
Стив седна до нея. Можеше да й даде минутка утешение.
— Къде е Кригър?
Името явно не й говореше нищо. Е, похитителите обикновено не се представят.
— Мъжът, който те отвлече. Къде отиде?
Тя поклати глава. Не знаеше.
Дали не беше в шок? Но после думите се изляха от устата й. Започна от началото. Боби се държал гадно и тя решила да се прибере сама с колелото. До колелото обаче я причаквал някакъв мъж. Сграбчил я и я хвърлил в колата си. Видяла само, че е беемве. Бръкнал под потника и свалил сутиена й, опипал я. Решила, че ще я изнасили, но той само я притиснал, после пъхнал сутиена й в чантата на Боби.
— После прибра колелото ми в багажника. Реших, че каквото й да ми направи, ще ме пусне да се прибера у дома с колелото. Но след като ме върза и покарахме известно време, той ми взе шапката и я напъха в чантата на моето колело.
— Твоята шапка?
— Не, на Боби. Със „Соломон и Лорд“. Винаги я носи.
„Включително в деня, в който ходихме при Кригър“.
— После хвърли колелото ми в някакъв храсталак.
— Близо до пътя?
— Да. На няколко метра.
„Та колелото да бъде намерено. С косми от косата на Боби в шапката, отпечатъци и ДНК по цялото колело. Още едно доказателство, още един пирон в ковчега“.
— После ме натъпка в един голям сак и ме натика в багажника. Сигурно съм припаднала, защото следващото, което си спомням, е, че бях тук, цялата овързана.
Отново се разплака.
— Каза ли ти нещо?
— Само, че ще се поразходим с лодка, но трябвало да изчакаме да отворят магазина. Попитах го сандвичи и напитки ли ще купува, но той само се разсмя.
Магазин? Нямаше никакъв смисъл, но нямаше и време за мислене. Кригър щеше да се върне. Стив потупа момичето по рамото.
— Мария, трябва да те измъкнем оттук. Качвам се горе да взема нож. Стой, кротко, нали?
Тя кимна.
Стив се покатери по стълбата, провря се през люка и направи една крачка, преди да го порази гърмът. Главата му отхвръкна назад. Видя болката вътре в мозъка си, електрическа искра изскочи зад очите му. После светът потъна в тишина и мрак.
40
Мъртвата тежест на вината
Имаше усещането, че са го свестили, като са го напъхали под леден душ.
„Но не може да съм буден. Не виждам нищо“.
Усети движение. На една страна, после на друга, нагоре и надолу. И звук. Глух рев.
„Добре, яхтата се движи, това са дизеловите двигатели“.
Усети как вятърът брули лицето му, разбра, че е на открито, в кокпита, със затворени очи. Лицето му бе като начукана пържола, солените пръски не облекчаваха болката.
„Защо не мога да си движа ръцете?“
Пердашеше проливен студен дъжд, милиони смразяващи иглички. Толкова силен беше, че свистеше във въздуха и тропаше по палубата.
Усети как яхтата се надига и после се плъзга надолу.
„Супер! Вързан, замаян и ще ме хване и морска болест накрая!“
Пулсиращата болка в главата му сякаш се надпреварваше с рева на двигателите. Яхтата се движеше бързо. В открити води. В океана, не в залива. Можеше да отгатне по вълните, макар и да не виждаше нищо.
Устата му беше пресъхнала. Облиза устните си, усети вкуса на кръв. Яхтата подскочи на поредната вълна.
„Защо не виждам нищо? Аха, очите ми са затворени“.
Помъчи се да ги отвори. Май щеше да му трябва лост. Бяха се подули. Можеше да ги отвори с пръсти, но имаше един проблем. Ръцете му явно бяха вързани зад гърба.
Съсредоточи се върху дясното си око и се напъна да го отвори. Клепачът започна бавно да се вдига, като венециански щори, дърпани с конец. Размърда език да провери какво е положението в устата му. Беше си прехапал устната до кръв. Изплю парченце от зъб.
