да стигне дотам.
Кригър се наведе, вдигна ножа и се обърна. Опита се да избърше реката от кръв по лицето си с опакото на ръката. Първо с едната, после с другата. Но не се получи.
„Той не може да вижда, аз не мога да стана“.
Но Кригър явно виждаше достатъчно, защото тръгна към него. Размахваше ножа. Ръкомахаше диво. Кръвта от челото му пръскаше навсякъде.
Стив се издърпа назад по задник. Голяма пенеста вълна заля палубата. Кригър устоя на напора й, нагазил до колене във вода, после продължи напред. Размахваше ножа като коса.
— Ще ти отрежа топките! — Гласът му беше глух, безчувствен.
Стив видя една метална канджа, два метра дълга: висеше закачена на преградата. Оттласна се с ръце назад по палубата и се плъзна към нея.
Кригър премести ножа в другата си ръка. Приближи се към Стив, замахна наляво, после надясно, застана между него и канджата и му препречи пътя. Яхтата се издигна на гребена на една вълна, застина за миг и после се плъзна надолу.
Стив нямаше накъде да мърда. Помести се с няколко сантиметра назад и се опря в парапета. Нямаше накъде да бяга, нямаше накъде да пълзи. Сви колене към брадичката си, за да се предпази от смъртоносните удари, които щяха да последват.
Като се задъхваше и плюеше кръв, Кригър се дотътри по-близо.
Стив направи последен отчаян опит да сграбчи канджата, но не можа да я достигне.
Кригър спря на метър от него. Избърса кръвта от ръката си, за да хване ножа по-добре. Яхтата се килна и той залитна и се разкрачи, за да запази равновесие.
Стив усети как се издигат на вълната. Щеше ли да продължи нагоре, или щеше да се спусне? След секунда яхтата се плъзна в браздата между двете вълни и Стив изпъна крака. Циментираните му стъпала натресоха Кригър в чатала. В същия миг перилата се наклониха до водата. Стив се хлъзна назад, коленете му изпукаха от болка. Кригър се поклащаше на краката му като дете на дървена люлка… после политна над планшира с главата напред и падна във вълните.
Стив изпъшка, надигна се и свали канджата от скобите. Надвеси се през планшира. Кригър пляскаше във водата в опасна близост до витлата, които бавно се въртяха на празен ход.
— Помощ! Помогни ми!
Една вълна го заля. Той изчезна, после се появи отново, пляскаше и риташе, мъчеше се да стигне до платформата за гмуркане на кърмата.
Стив се повлече към кърмата, използваше канджата като бастун.
„Някои неща планираш — помисли си. — Други правиш инстинктивно, воден от представата за почтеност и човещина. Когато човек падне зад борда, го спасяваш. Без значение кой е и какво е направил. Издърпваш го на борда, прибираш го на топло и оставяш системата да се оправя с него“.
Наведе се над парапета и протегна канджата. Кригър се помъчи да я сграбчи, не успя и отново потъна. Изплува пак и Стив пак му протегна канджата.
Но понякога всички представи за почтеност и човещина отстъпват на нещо друго. Наречете го отмъщение или справедливост, или може би дори увереност. Увереността, че Бил Кригър повече няма да причини зло на никого. Прекалено сложно ли ставаше? Не е ли обяснението просто кодирано в нашето ДНК от милионите години еволюция? Може би всеки един от нас носи пръстовите отпечатъци на жестоките зверове, от които сме произлезли?
„Окажеш ли се заплаха за мен или нещо мое, ще те убия. Да, ще го направя. Дори по принцип благовъзпитан и спазващ отчасти законите съдебен служител като мен ще те убие“.
Кригър щеше да се зарадва на това обяснението, помисли си Стив. Доказваше тезата му след толкова много години.
Огромна вълна повдигна Кригър и почти го катапултира от водата. Когато отмина, главата му потъна. Водата пак го повдигна и този път го запрати по-близо до лодката. Той отново се опита да хване канджата. И отново не можа. Извика нещо, но ревът на вятъра го заглуши. Следващата вълна го тласна още по-близо до кърмата. Стив протегна пръта, Кригър се пресегна… и изведнъж Стив го отдръпна. Не че искаше да го направи. Движението беше несъзнателно, тялото му отказваше да следва инструкциите на мозъка, отказваше да спаси тоя мръсник.
Кригър заплува към яхтата, крещеше нещо. Стив успя да долови една-единствена дума…
— Същи…
Останалото беше заглушено от вятъра.
Кригър се доближи, опита се да се хване за платформата и отново извика:
— Същият…
Какво искаше да каже?
Като едва се крепеше на хлъзгавата палуба, Стив вдигна канджата с две ръце на рамото си. Батър с бухалка.
— Същият си като мен! — надвикваше се с вятъра Кригър. — Същият си като мен!
Стив замахна, като се извъртя за по-голяма засилка. Улучи Кригър право в слепоочието и усети удара в двете си ръце. Разтърсващ удар, все едно изпращаш топката в средата на полето.
Главата на Кригър отскочи и увисна, вратът му беше извит под неестествен ъгъл. Заля го вълна, завъртя го в бялата си пяна, завихри се около него и го повлече в студеното сиво море.
Законите на Соломон
12. Когато се отърсиш от простотии като кариера, обществено положение и пари, в края на деня единственото, което има значение, е любовта и семейството.
41
Соломоновият храм
Стив лежеше по гръб върху паянтов сал, който ту се издигаше, ту падаше по вълните. В далечината светкавица озари куп дебели сребърни облаци и гръм проряза водата. Стив усети как салът подскочи и се завъртя, макар че много добре знаеше, че си е в леглото у дома. Болкоуспокояващите бяха виновни.
— Господ да благослови кодеина!
Така беше казал на Боби. Само преди няколко часа. Или пък преди няколко години? Нямаше представа от колко време е на легло.
— Господ да благослови кодеина — повтори Боби. — ДОКОГА ДОВОЛЕН БЛАГО ДА СИ СПИ.
Стив се разсмя и шевът на устната го заболя.
— Всички в училище казват, че си пълна откачалка — каза Боби.
— Ако е комплимент, благодари им.
— Ти си върхът, вуйчо Стив.
И му се усмихна. Плеснаха си ръцете. Всъщност Боби свърши цялата работа — Стив не можеше да си вдигне ръката от чаршафа. Но когато видя момчето да се усмихва, се почувства така, сякаш е спечелил Нобелова награда за родителски грижи.
Намина лекарят, бивш клиент. Или пък клиент, бивш лекар? Мозъкът на Стив беше размътен. Докторът спомена нещо за фрактура на зигоматичната кост.
— Това не беше ли нещо свързано с чукането? — попита Стив.
— Това е скулата — поясни докторът.
Чак сега Стив си спомни. Беше го защитавал по две обвинения за лекарска грешка. Беше загубил и двете дела.
Имаше и някакво увреждане на синусите, така казали хирурзите. Можел да очаква от очите му изведнъж да рукват сълзи. Нямало проблем. Щяло да се оправи.
— А ако не се оправи? — попита Стив.
— Ще ме съдиш — отвърна докторът.
Реването не беше чак толкова зле, помисли си Стив. Можеше да го използва в някоя заключителна
