Дъждът се усили, порой от кинжали. Зъбите му тракаха. Никога през живота си не беше мръзнал така.
— Как си, Соломон?
Гласът на Кригър. Окото се отвори достатъчно, за да види лицето му, дъждът валеше по голите му гърди. Яхтата явно беше на автопилот. Ако им излезеше късметът, можеше да се ударят в някой айсберг. Ако ли не, да заседнат на Бимините.
— Къде е Мария?
— Топла и хрупкава в капитанската каюта. Ще бъде употребена по предназначение, след като се отърва от теб.
— Копеле!
— Само толкова ли можеш, Соломон?
Стив успя да отвори и двете си очи. Съвсем мъничко.
— Гнусно копеле!
Чувстваше се така, сякаш някой го е цапнал по лицето с бейзболна бухалка. Сега видя, че е било лопата. Кригър се подпираше на градинската лопата, която беше видял в багажното отделение.
— Малко си понасинен, но няма да живееш достатъчно дълго, за да се видиш — отвърна Кригър. — Както без съмнение си се досетил, това е последното ти плаване.
Зрението на Стив се проясни и той видя, че Кригър е с гащи за сърф, гол до кръста и бос. Изглеждаше огромен, с широки рамене и огромен гръден кош. На единия си глезен носеше водолазен нож.
„Нещо странно става с краката ми. Не мога да си движа пръстите. Какво има?“
Погледна надолу. Стъпалата му бяха в една от алуминиевите кофи, които беше видял, краката му бяха потънали до прасците в студена кал.
„Не. Не е кал. Мокър цимент“.
— Какви са тия тъпотии, Кригър?
— Не искаме главата ти да изскочи на плажа на Пета и да изплаши туристите, нали, Соломон?
— Прекалил си със „Семейство Сопрано“.
Стив размърда крака, достатъчно, за да ги вдигне от дъното на кофата, но не достатъчно, та на повърхността да се появят пукнатини. Циментът се втвърдяваше бързо.
— Може да успеем да се разберем, Кригър.
— Ха! Мошеникът иска да уреди делото. Какво предлагаш, адвокате?
— Ще ти помогна. Невинен поради невменяемост.
Кригър избухна в гръмогласен смях.
— Имам по-добра сделка. Невинен, защото не са го хванали.
— Ченгетата знаят, че съм по петите ти. Ти ще си единственият заподозрян.
— Заподозрян в какво? Няма да има труп, Соломон. Ще решат, че или си забегнал в Южна Америка, за да се отървеш от правните си проблеми, или си се самоубил. — Поклати глава почти тъжно. — Не така го бях намислил. Ти трябваше да останеш здрав и невредим. Как иначе ще изстрадаш мъчението да видиш как племенникът ти минава през ада?
Стив се съсредоточи да движи краката си непрекъснато. В мокрия цимент се появи малка цепнатина. Проливният дъжд също помагаше. Ако успееше да попречи на цимента да стегне краката му, щеше да има някакъв шанс…
— Аз съм виновен за нещастието ти — продължи Кригър. — Никога не съм се бавил толкова на дока.
— Защото е трябвало да идеш до магазина да купиш цимент, така ли? Свършил се е, след като си убил момичето от Редлендс?
— Винаги потеглям с нова торба. — Кригър ръчна кофата с върха на лопатата. — Първо правило: не оставяй доказателства.
— Пусни Мария. Както каза, мене няма да ме има, за да ме тормозиш. Защо ще измъчваш Боби?
— Вече е късно. Момичето може да ме разпознае. Или пък мислиш, че толкова ще й хареса предстоящата ни среща, че никога няма да свидетелства? Може даже да започне да се промъква в моята къща, вместо в твоята?
— Гадно извратено копеле!
Кригър отново се разсмя. Извади ножа от ножницата, коленичи и заби острието във втвърдяващия се цимент. Стив спря да мърда крака.
— Бързо стяга — каза Кригър доволно. — Ще си готов до няколко минути. Да не вземеш да избягаш, адвокате.
Покатери се по стълбата на мостика, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. Не искаше някой минаващ товарен кораб да го види как хвърля човек зад борда.
Стив започна да шава още по-усилено. Циментът се втвърдяваше, отгоре краката му бяха хванати в масивен блок. Но все пак беше попречил да се втвърди по краищата и отдолу. Ако се заклещеше в кофата, с него беше свършено. Но ако успееше да извади краката си, имаше шанс.
Помъчи се да състави план, но подсъзнанието му пречеше. Мъртвата тежест на вината го притискаше по-силно от цимента. Беше изоставил Мария. И не само нея.
„Прецаках всичко“.
Пяна пръсна от планширите и лицето го засмъдя, „Предадох всички ви“.
Боби щеше да расте без него. Виктория щеше да си намери друг мъж. Дори баща му щеше да го преживее тежко. Гърлото му се сви.
„Боже, плача ли?“
Не можеше да разбере. Сълзите бяха същите на вкус като морето.
След няколко минути небето почерня още повече — минаваха през вихрушка. Вълните ревяха. На мостика Кригър затвори дроселите. Стив усети как намаляват скоростта. Сега яхтата беше оставена на милостта на вълните, кандилкаше се ту на една страна, ту на друга.
Кригър се спусна по стълбата и се обърна към кокпита, чевръст като опитен моряк.
— Има голямо петно саргасови водорасли точно пред нас — каза доволно. — Обзалагам се, че наоколо се навъртат и чудни акулки, които си търсят обяд.
— Давай да приключваме.
— Както кажеш.
Наведе се и заби ножа в цимента. Стив го погледна. Извита дръжка, лесен за хващане. Титаново острие, може би десетина сантиметра, назъбено от едната страна и остро като бръснач от другата. Можеше да срежеш кокал с него.
Кригър се изправи и го погледна.
— Време е да си вземем сбогом, Соломон. — В гласа му имаше нотка на съжаление, сякаш щеше да му липсва стар приятел.
Стив се съсредоточи върху краката си. Не знаеше колко тежък е циментът. Нямаше значение. Имаше здрави мускули все пак.
Кригър погледна надолу и плъзна ножа в ножницата. Докато го правеше, Стив вдигна крака, високо и силно. Измъкнаха се от кофата с удивителна бързина.
Кофата издрънча на палубата. Назъбената буца цимент около глезените на Стив улучи Кригър право в челото. Стив чу удара, видя как Кригър полита назад и пада. Ножът излетя към кърмата.
Стив се напъна и се опита да скочи и да го хване, но беше като в чувал, а и яхтата се клатеше. Той падна и се плъзна по мократа палуба.
Кригър се изправи на едно коляно и разтърси глава. След секунда скочи на крака. Олюляваше се, но не падаше. От челото му висеше широко парче кожа, кръв струеше в очите му. Опита се да ги избърше с ръце. „Би трябвало да е в несвяст — помисли си Стив, — а я го виж! Ранен бик, който се готви за нападение“.
— Ще те убия, Соломон — изръмжа психиатърът. — Ще убия всички адвокати.
Олюля се към кърмата. Коленете му сякаш всеки момент щяха да се подгънат. Къде отиваше?
„Ножът!“
Стив го видя точно до една от дупките за оттичане на водата. Не можеше да се изправи. Нямаше начин
