тъмното, се беше спънал в него.
Стив отключи стъклената врата, плъзна я и се провря навън, стиснал здраво бейзболната бухалка в дясната си ръка. Можеше да разбие всеки череп с нея без проблем.
Усети миризма на пушек. Какво гореше, по дяволите?
Цигара!
След това в мрака се чу женски глас:
— Пораснала ти е, откакто беше на девет.
Сърцето му заби лудо. Стив се извъртя, готов да стовари бухалката.
— Насам, Стиви.
Извъртя се на другата страна и видя пламъчето на цигарата и едрата жена, която се беше настанила в шезлонга.
— За Бога, Джанис! Какво правиш тук?
— Ето! Дръж! — Изправи се от шезлонга и му метна една кърпа. — Помниш ли как майка все ме караше да те къпя, когато беше малък? Мразеше да се къпеш.
Стив уви кърпата — мокра и студена — около кръста си.
— Друсана ли си, Джанис? Какво става, дявол да го вземе?
— Чиста и трезва. Дойдох да видя Боби.
— Посред нощ?
— Това е единственото време, през което можем да говорим, без да ни висиш на главата като зла мащеха. Или зъл вуйчо, или каквото там се падаш.
— Аз се грижа за него. Аз съм му майка и баща и предпочитам да го видя отгледан от вълци, отколкото от теб.
— Щом те бива чак толкова, ще ми кажеш ли къде е той, по дяволите?
— В леглото. Спи.
— Да бе. Чуках на стъклото му десет минути. Няма го.
Първата мисъл на Стив беше, че Боби спи толкова дълбоко, че не е чул как Джанис тропа на прозореца му. Но не, хлапето спеше леко. Врата на кола, затръшната през две преки, полицейска сирена на Дъглас Роуд, свиренето на чайника… всичко го будеше.
Стив се втурна в къщата по коридора. Отвори вратата на Боби със замах и запали лампата. Леглото беше разхвърляно. И празно.
— Боби! — извика Стив. — Боби! Къде си? Боби!
35
Да бъдеш мъж
Стив крачеше из всекидневната. Виктория правеше кафе. Джанис пушеше.
— Ето какво знаем — каза Стив, напрягаше се да разсъждава аналитично и да не се поддава на страха. — Колелото на Боби го няма. Това е добър знак. Ако беше отвлечен, нямаше да му вземат и колелото.
Искаше му се да е прав. Когато видя празното легло, първата му мисъл беше, че Кригър е отвлякъл момчето. Но не, колелото променяше всичко.
— Онази кубинска принцеса — обади се Джанис. — Може да е отишъл у тях и да го намерим горе, на дървото.
— Голдбърг живеят през една улица — отвърна Стив. — Няма да тръгне с колелото. Но така и така трябва да проверим. Ще ида да видя.
— Имаш ограничителна заповед. — Виктория излезе от кухнята с кана кафе на поднос. — Не можеш да се приближаваш до собствеността им. Аз ще ида.
— Ще дойда с теб — каза Джанис.
— Не. Ще почнеш да се биеш — възрази Стив.
— Аз? Ти го цапна оня по устата.
— Престанете и двамата! — Виктория го каза толкова властно, че и двамата млъкнаха. — Губим време. Ще ида сама. Обадете ми се на мобилния, ако има нещо…
Чу се звънецът. По това време на нощта звукът беше смразяващ като писък. Стив си представи полицейска патрулка, младият полицай хапе долната си устна с тъжно изражение.
„Вие ли сте най-близкият роднина на момче на име Робърт Соломон?“
Хукна към вратата и я отвори със замах.
Мирон Голдбърг стоеше на прага по халат и маратонки. Жена му беше на крачка отзад.
— Мария я няма! — Ева изблъска мъжа си. — Изчезнала е!
Това възвърна духа на Стив.
— Това е страхотно, Ева!
— Моля?!
— Тук ли е? — попита Мирон.
— Не. Боби също го няма. Което значи, че са заедно. Означава, че са добре.
— Но къде? — каза Мирон. — Къде може да са?
Ева нахълта през вратата.
— Ако ти си нагласил цялата работа, Соломон…
— Назад, кучко! — Джанис излезе в антрето.
— Трябваше да се сетя! — разкрещя се Ева. — Ти си виновна!
— Какво толкова си се разфучала? Ще се върнат, когато свършат. — Джанис се ухили на Ева над двойната си гуша. — Разбира се, вече и двамата няма да са девствени.
— Курва! — изсъска Ева.
— Добре, успокойте се всички — намеси се Стив. — Да помислим заедно. Мирон, колелото на Мария у вас ли е?
— Не знам. Не погледнахме.
— Обзалагам се, че го няма и че са поне на няколко километра оттук. Къде кара обикновено Мария?
— Двете ходим надолу към Олд Кътлър — каза Ева. — Пътеката към Матсън Хамък.
— И Боби я знае. Това е начало. Ще ида дотам с колата, но и в двете къщи трябва да останат хора.
— С Джанис ще останем тук — каза Виктория.
Искаше да каже, че Голдбърг трябва да си вървят у тях. Умно, помисли си Стив. Иначе Джанис и Ева със сигурност щяха да се хванат за косите, преди да се е зазорило.
На Стив му трябваше не повече от минутка, за да нахлузи шортите, с които тичаше, и една тениска. Тъкмо тръгваше към вратата, когато Джанис го спря:
— Имаш ли някакво пиене, Стиви?
— „Джак Даниълс“. Над бара.
— Погледнах. Няма нищо.
Стив нямаше намерение да търси уиски за сестра си. Но когато се качи в мустанга, се замисли. Какво ли беше станало с неотворената бутилка „Джак Даниълс“?
— О, доста е силничко — каза Мария, докато отпиваше от златната течност. Удари още една глътка и подаде бутилката на Боби. — Бърбън, нали? Татко пие такова.
— Сауър маш — поправи я Боби. — Но всички му викат бърбън. — Вдигна бутилката и отпи. Очите му се насълзиха.
Разхождаха се по края на минитропическата гора в парка „Феърчайлд“, като се провираха през преплетените лиани, дебели колкото кабели с високо напрежение. Беше страшничко в тъмното, особено ако обичаш филмите, в които иззад дърветата изскачат убийци о маски.
Боби завъртя капачката на бутилката и двамата тръгнаха през гората. Криволичеха покрай извисяващи се фикуси, папрати бръснеха коленете им, маратонките им потъваха във влажната земя. Боби носеше фенерче, но от него сенките ставаха само още по-тъмни и страшни. Подхлъзна се и за малко да падне. Беше адски тъпо, но Мария не се разсмя. Докато прескачаше през един хлъзгав пън, изпусна фенерчето. Лъчът се плъзна встрани и за част от секундата на Боби му се стори, че вижда сянка на човек. Някой ги следеше! Но
