беше обичайното му състояние. Тъмната му коса беше разрошена, едната му буза беше изцапана със сажди. Приличаше на хлапе, помисли си тя, отчасти вероятно и заради тениската с надпис: „Не съм инфантилен, тъп вмирисан задник такъв!“
— Продължавай, Стив. Няма да боли.
— Защо тогава имам чувството, че си режа вените?
— Когато имаш връзка, трябва да се довериш на другия. Можеш да споделяш чувствата си, да разкриваш страховете си, слабостите си. — Тя вдигна ръка и избърса саждите от бузата му.
Той въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Ето, почна се“.
Тя взе чашата си и зачака. Две глътки чакане. Имаше толкова много неща, които искаше да чуе. Думи като „любов“, „планове“ и „бъдеще“, та дори и „сватба“ и „деца“. Естествено, знаеше, че е объркан. Мъжете си бяха такива. Копнееха за любовта на жена и когато я получеха, ги обливаше студена пот.
— Помниш ли какво ти разказвах за Колежанските световни серии? — попита Стив.
Това я озадачи, но все пак каза:
— Отборът ти е бил назад с една обиколка през деветия ининг. Но са те изкарали на трета база в края на играта.
— Какво друго? Какво все ти повтарям?
Това явно беше някаква метафора, реши тя, но каква по-точно? Стив връщаше спомена за най- унизителния ден в живота си. Беше провалил съотборниците си. Вероятно искаше да каже: „Искам да сме един отбор завинаги, Вик, и никога няма да те предам“.
— Казваш, че си я хванал и че реферът е свирил лошо.
— Да, на снимките може и така да изглежда. Но истината е, че усетих как ръкавицата на третия бейзман ме докосна по ръката, когато се хвърлих към базата. През цялото време, Вик, съм лъгал себе си и всички останали. Проклетата истина беше, че бях аут.
„Добре, Стив, изкарали са те от играта. Отборът ти е загубил. Какво общо има това с нас?“
Но не искаше да изглежда критична. Какво беше казала майка й?
„Жената трябва да подкрепя мъжа си“.
Обви ръцете си около врата му и се притисна към него, носовете им почти се докоснаха.
— Разбирам, скъпи. Чувстваш, че цял живот си живял в лъжа.
— Е, не цял живот. Но сега ми олекна, като ти казах какво всъщност се случи.
— Значи отношенията ни могат да преминат на ново ниво? — Подбутваше го, опитваше се да го улесни.
— На какво ниво?
— Мислех, че искаш да си излееш душата, да споделиш чувствата си, забрави ли?
— Да. Чувствах се зле и сега, когато ти казах истината, се чувствам по-добре.
— Ти се чувстваш по-добре? — Тя отстъпи крачка назад, крачка на удивление. — А какво става с нас? Къде отидоха думи като „любов“, „планове“, „бъдеще“? Къде е моето място в твоя живот сега, когато знаем, че си бил чисто и просто аут?
Стив изглеждаше сащисан. Удари една глътка от бирата и отиде до прозореца. От скарата се вдигаше бял дим — или беше избран нов папа, или беше време да слага пържолите. Той се обърна към нея.
— Вик, през всичките тези години не съм казвал на никого какво наистина се случи на мача. Нямаше да го кажа и на теб, ако не те обичах.
— Продължавай, съдружнико. Какво още?
— Съжалявам, че се държах като кретен за преместването. Мислех си, че нещата са си добре така, както са. Всеки си имаше личното пространство и ме беше страх, че ако нещо се промени, ще се отправим право в голямото неизвестно. Вероятно това ме подплаши.
— А сега?
— Животът е голямо неизвестно, нали? Ако бягаме от рисковете, бягаме от живота.
— Значи наистина имаш планове? За нас имам предвид.
— Главата ми е пълна с планове, само че аз ги наричам „надежди“. Когато се срещнахме, дори не смеех да
Не знаеше дали трябва да продължи да го притиска, но не можеше да остави нещата висящи.
— Какви надежди?
— Ами, за нещо постоянно.
— Да?
— Брак. Деца. — Гласът му се беше превърнал в шепот.
— Това ли искаш наистина, Стиви? — Питаше колкото се може по-внимателно, опитваше се да не го уплаши.
— Някой ден — отвърна бързо той. — Ако всичко върви добре.
„Добре, малко отстъпление. Но извървя цяла миля напред и направи само една крачка назад. Кажеш ли «брак», думата не може да бъде изтрита“.
Виктория хвана двете ръце на Стив и ги сложи на кръста си, защото горкичкият като че ли не можеше да помръдне. После обгърна лицето му с длани и го целуна. Когато устните им се докоснаха, прошепна:
— Това са и моите надежди.
Целуна го още веднъж и телата им се обвиха едно в друго, контурите си паснаха идеално — ин и ян от мъж и жена.
— И между другото, разгледах внимателно снимките от мача. Наистина си минал под ръкавицата.
— Не, Вик. Усетих как ръкавицата ме докосна по ръката.
— Сбъркал си, мили. Успял си. И винаги ще успяваш.
34
Трясък в нощта
Няколко часа след като думите „брак“ и „деца“ изскочиха от устата му като парапланеристи от самолет, Стив Соломон направи равносметка на живота си.
„Аз съм щастлив човек.
Задраскайте го, госпожо съдебен стенограф. «Щастлив» не го изразява точно. Живея в реклама за бира. Играя плажен волейбол с жената, която обичам“.
Беше споделил чувствата си с Виктория и не беше боляло. Обичаха се и се бяха обвързали отново. Канеха се да направят гигантска крачка, като купят общо жилище и се пренесат да живеят заедно. Стив, Виктория и Боби. Готово семейство.
Боби също изглеждаше щастлив на вечеря. Стив го разсмя и хлапето състави първата си анаграма от цяла седмица. Кой знаеше, че „президентът Джордж У. Буш“ може да стане на У! ДЖУДЖЕ ПЪРДИ, НО БЕЗ ТРТ!
Сега Виктория лежеше до Стив в леглото. Бяха изяли пържолите и бяха омели целия пай. Бяха си поговорили още малко в спалнята, бяха се любили, пак бяха говорили, пак се бяха любили и бяха продължили с приказките.
Стив тъкмо се унасяше — мислеше си, че не би си сменил мястото с никого на света, — когато чуха трясък. Навън духаше вятър и от време на време някое гигантско палмово листо се откъсваше от дървото и изшумоляваше покрай къщата, докато падаше на земята. Но този шум беше различен. Стив беше прекалено уморен и доволен, за да се надигне, но въпреки това го направи.
Къщата беше тъмна и той беше гол. Пъхна ръка под леглото, грабна алуминиевата бейзболна бухалка и излезе бос от спалнята. В кухнята надникна през плъзгащата се врата. Задният двор тънеше в зловещ зеленикав мрак, листата на дърветата бяха осветени отзад от мощните прожектори на съседа. Нещо изглеждаше различно, но какво беше?
Отне му само секунда. Капакът на грила беше на земята. Металният капак трябваше да е подпрян на стената, където го беше оставил. Но беше паднал, сякаш някой, който беше обикалял около къщата в
