растенията. На колко ли години е била тогава? Сигурно на три или четири, защото на шест бе започнала да расте бързо като лиственица на слънце.
— Какво те кара да се усмихваш? — попита Ривъс, като й подаде кърпата.
Една щастлива мисъл, което беше странно, защото рядко си спомняше с любов за детството си. Не трябваше да го прави често, нито да споделя мислите си с него.
Потърси някакъв подходящ отговор и го намери в завръщането на Сим.
— Усмихнах се при мисълта, че ще вкуся напитката на мисис Монфише. Трябва да я пробвам, докато се къпя.
Изражението му й подсказа, че не е успяла да го заблуди, но той прояви достатъчно добро възпитание и остави темата да отмине.
— Оттук, моля — рече той, като й подаде чаша вино. Поведе я през тесен, но добре осветен коридор към една обкована с желязо врата. В дървото бе дълбоко издълбан петолистник.
Меридийн не можа да сдържи саркастичната си забележка.
— Странно колко ти харесва това цвете.
Той повдигна едната си вежда, но изражението му излъчваше по-скоро търпимост, отколкото презрение.
— Не само цветето, Меридийн. Имаш клетвата ми над това цвете.
— Можеш да вземеш клетвата си и да я втъчеш в дрехите си, ако питаш мен.
Той вдигна резето и отвори вратата, без ни най-малко да се подразни от гневните й думи.
— Твоите покои.
Меридийн моментално бе поразена от красотата на стаята и не забеляза трите слугини, които стояха до стената. Явно това беше малката постройка между кулите, същата с офиките пред нея. Беше я харесала как изглежда откъм двора.
Построена наскоро, постройката беше изпълнена със слънчева светлина, навлизаща през скъпите стъклени прозорци. Покрай тях беше постлан красив килим. Върху килима имаше кошници с прежда и скъпоценни сребърни нишки. Станът й щеше да подхожда съвършено на това слънчево място.
Вдясно стоеше огромно легло с балдахин, който се издигаше до тавана. Завесите бяха направени от тъмнозелено кадифе и бяха привързани със златни ширити. Дюшекът бе застлан с подходяща покривка, избродирана със златни петолистници в средата. Два каменни мангала, големи като бъчви за събиране на дъждовна вода, излъчваха приканваща топлина из уютната стая.
Стаята буквално излъчваше притегателна сила. Неспособна да й се противопостави Меридийн пристъпи навътре. Нямаше никакви тръстикови рогозки, които да загрозяват обстановката. Вместо това покрития с каменни плочи под бе застлан с малки вълнени гоблени.
Зад една странична врата се намираше малък килер, криещ набор от различни вина, буре с ейл и кани, достатъчни за малък банкет. Майка й бе забавлявала баща й в стая, която изглеждаше и миришеше съвсем по същия начин. Завивките на майчиното й легло бяха сини, но направени по подобен начин.
Но откъде Ривъс го бе узнал?
От книгата. Проклетият Завет на принцесата. Ривъс не само бе прочел книгата, но и бе обзавел стаята според описанията на предшественичките й.
Меридийн не бе чела описанията. Защо майка й не й бе дала книгата? Подобно на повечето деца, Меридийн бе ограничавана в детската стая, освен при специални случаи. По онова време разговорите се съсредоточаваха около отношенията между клановете или застрашаващото ги английско нашествие. В началото беше прекалено малка, за да разбере и тъкмо когато бе започнала да проумява за какво говорят, тя бе хвърлена в ръцете на врага и забравена в Англия.
— Харесва ли ти стаята, милейди?
Това беше глупав въпрос, понеже стаята беше достатъчно добра, дори за кралска особа — едно мирно място, което я предразполагаше да захвърли грижите си и да се отпусне.
Тя го погледна и обезпокоеното му изражение я накара да се замисли. Ривъс бе свършил много работа, за да приготви място за нея и сега очакваше тя да му благодари. Меридийн бе мечтала за друг един живот в страна, където мъжете не започват война заради стадо говеда или пиянско самохвалство.
Но по причина, която не проумяваше, тя не можеше да го разочарова.
— Красива е.
Той се усмихна и тя отново си спомни смелото момче, което бе дръзнало да се застъпи за нея пред могъщия Плантагенет.
Погледна го и разбра със сърцето си, че дори цяла армия крале не можеха да навредят на сегашния Ривъс Макдъф, но ако тя се покажеше жестока, това щеше да го разочарова.
— Благодаря ти — добави тя, мислейки си, че някога щеше да съжалява за отстъпчивостта си.
Той сложи ръка на рамото й и я обърна към чакащите я прислужнички. Две от момичетата бяха млади, вероятно на дванайсет години. Третата прислужница беше значително по-стара, може би на двайсет години. И трите бяха облечени в еднакви жълти носии върху бели ризи.
— Това са прислужниците ти — рече той.
Майката на Меридийн бе имала три прислужници, както и всички принцеси преди нея. Но от петгодишна възраст, докато не я бяха прокудили от Шотландия, Меридийн бе изпълнявала задълженията и на трите. Обязаностите и задълженията на трите прислужници бяха легенда. Ривъс сигурно ги бе открил в книгата, както и другите неща.
Задави я сантиментално чувство. Не можеше да се противопостави на копнежите на едно момиче за истинска майка, а не онази, която я бе изоставила.
— Запознай се с Лизабет — каза й той, — пазителката на завивките ти.
С непознато досега за нея усилие, Меридийн се откъсна от старите си копнежи.
Момичето с кафява коса и лешникови очи се размърда неспокойно от вълнение, че е било представено първо. Другите момичета, едното — високо червенокосо, а Другото — с коса руса като узряло жито, забиха поглед в ръцете си.
Тяхното разочарование беше толкова мило, че Меридийн забрави собственото си смущение.
— Елате насам и трите.
Ривъс продължи:
— Това момиче с коса с цвета на морков е Сирина. Тя се грижи за цветната градина, по специално за офиките. Сирина се зарадва особено силно на твоето идване, защото гори от нетърпение да се омъжи за онзи млад момък, Съмърлед Маккуин.
Прислужницата, по-възрастна от останалите, се изчерви и доби цвят, близък до този на косата си.
— Добре дошла, милейди.
Прислужниците на майка й винаги бяха прекратявали службата си с навършване на дванайсетата си годишнина. Очевидно това не бе записано в книгата, защото Сирина доста бе надхвърлила тази възраст. Или пък беше записано? Меридийн отчаяно желаеше да знае кое беше вярното.
— И накрая, това русо момиче е Елън, която се грижи за банята. Мисля, че това беше първото ти желание.
Елън направи реверанс, а сините й очи се стрелнаха от Меридийн към отворената врата вдясно. Меридийн забеляза, че в стаята имаше огромна вана, кърпи за подсушаване и екстравагантно огледало, голямо като поднос за говеждо.
— Твое дело ли е целия този лукс, Ривъс? — поинтересува се Меридийн.
— Може да се каже. Но подредбата на банята води началото си от съпруга на десетата ти прапрабаба. Тя е била една от принцесите, които са се казвали Мери и е описала банята в Завета. — Той поклати глава, сякаш спомена бе извикал нежност у него. — Мила душица е била тази Мери, според записаното от нея.
Шокираната Меридийн насмалко не го подкани да й обясни подробно. Заветът съдържаше правила и съвети за насочване на бъдещите принцеси, а не лични хроники. Или не беше така? Майка й не й бе казвала нищо подобно. Дали не бе пропуснала тази информация?
Меридийн не знаеше и самият факт, че беше любопитна относно съдържанието на книгата я обезпокои повече, отколкото знанието, че Ривъс смята да я задържи тук. Връзките й с Шотландия бяха прекъснати
