Като се откъсна от тези мисли — негово любимо занимание през свободното му време — Ривъс се хвърли в изтощителното и опасно царство на политиката.
— Затова ли изпрати младия Мънроу да се погрижи за каруцата с багажа?
— Трябваше му малко време, за да помисли върху това, че го призовават в къщи, преди да се види с теб.
Казани направо, тези прости думи носеха цял товар от честност. Ривъс отвърна по подобен начин.
— Няма да преча на решението му.
— Не е лишено от смисъл.
Броуди изглеждаше отпаднал, а Ривъс с мъка се сдържаше. Меридийн си беше у дома. Целта му беше на една ръка разстояние и му се искаше да се качи на крепостната стена и да се разкрещи радостно, като някой полуидиот по време на Пролетния празник. Броуди също трябваше да се усмихва и тъй като постигането на цели се бе превърнало в негово ежедневие, Ривъс прие предизвикателството да подобри мрачното настроение на приятеля си.
— Предполагам, че е прекалено наивно да повярвам, че сестрата на Мънроу се жени и поради тази причина нашият млад приятел трябва да си отиде в къщи.
Загрижеността изчезна от царственото изражение на Броуди.
— Да, би било наивно.
Ривъс прехвърли портокала от едната си ръка в другата.
— Тогава може би нейният чичо, свещеникът ще бъде канонизиран?
В очите на шерифа проблесна искрена насмешка.
— Само ако църквата е готова да посрещне въстание начело с нашия отец Томас.
Ривъс продължи да настъпва.
— Младият Мънроу не е ли искал ръката на някоя хубава девойка?
Броуди се разсмя и поклати глава с престорено съжаление.
— Не.
— А може би някое хубаво момиче има син от Мънроу?
Шерифът се заля в смях и се шляпна с длан по бедрото.
— Ти си цял дявол, Ривъс Макдъф. И знам, че няма да съжалявам, ако кажа, че е хубаво човек да живее край теб. — Той огледа подноса с плодове и сирена и си взе парче сирене. — Уви,
Меко казано, помисли си Ривъс и настроението му стана меланхолично. Ако погрешните ходове бяха победите в една война, тогава уменията му съперничеха на тези на папата — най-войнственият човек на деня.
— Така е, приятелю. Тя е разколебана.
— Нима меча на Чаплинг не представлява интерес за нея?
Ривъс помръкна още повече. Погледът му се плъзна из стаята и се спря върху пустото легло. Ако затвореше очи можеше да си я представи там, съблазнително гола върху завивката, с разпиляна като ветрило разкошна черна коса и с омагьосващи очи, които го приканват да отпразнуват взаимната си любов.
— Ривъс!
Той подскочи като крадец, спипан на местопрестъплението.
— Тя те е омагьосала.
— Привлекателна е — промърмори той с крива усмивка.
Броуди се изкиска.
— Но ще поиска ли меча на Чаплинг от баща си, за да ти даде короната на Хайлендс?
— Ако си спомням точно думите й — призна Ривъс, — тя каза, че мечът по-скоро ще хване ръжда, отколкото тя да го докосне.
Броуди завъртя заобления нож за сирене към прозореца, докато накрая острието хвана лъча и хвърли отблясък върху тавана.
— Може би се инати, защото е била твърде дълго далеч от нас?
Дано да беше така, помисли си Ривъс.
— Тя твърди, че Шотландия е страна на чудовища.
Като се отпусна дълбоко в креслото си, Ривъс си припомни думите й.
— Тя каза, че ако аз съм единственият й избор за съпруг, по-скоро би предпочела да легне девствена в гроба.
Броуди сви рамене.
— Предполагам, че си й казал, че си се пазил за брачното ложе?
Ривъс прозря плана на Броуди. Опитваше се да накара Ривъс да се усмихне. Успя, при това с лекота.
— Хубава е, нали?
— Достатъчно хубава за един син на месар, който някой ден ще носи короната на Хайлендс?
Усетил, че е прибързал с думите си, Ривъс се опита да се измъкне.
— Освен това има й характер.
Броуди стана сериозен.
— Вече не е изплашеното и озлобено дете.
По този въпрос Ривъс беше добре запознат.
— Тук грешиш. Изплашена е до дъното на душата си и не иска да прави грешки.
— Наследила е злия нрав на клана Макгиливри — избуча Броуди.
— Не е взела нищо от Макгиливри, но ще е грешка да забравяме кой е баща й.
— Като че ли някой може да пренебрегне това войнолюбиво копеле. — Броуди остави ножа и кръстоса ръце пред гърдите си. Беше свалил бойните си гривни, но все още носеше плетената броня. — Какво я гневи най-много?
Като преживяваше отново всяка дума в разказа си, Ривъс описа отвличането на Меридийн.
— В името на свети Кълъмба, Ривъс! Какво те накара да действаш толкова дръзко?
Ривъс се почувства като зелено момче, което за първи път отива да стреля с лък. Напълно заслужено, защото бе сгрешил. Но след като през всичките тези години бе копнял за нея, явно бе загубил трезвата си преценка. Никога през главата му не бе минавала мисълта, че Меридийн би го отхвърлила.
— Е? — подкани го Броуди.
Ривъс се стегна.
— За мое учудване се оказа, че Ана не е украсила разказите за омразата на Меридийн към всичко шотландско. Нямах друг избор, освен да я върна насила.
Броуди извърна раздразнено очи.
— Напълно по шотландски.
— Не можех повече да се разтакавам из добрата стара Англия. — После добави нехайно: — Храната щеше да ме убие.
Макар ъгълчетата на устните му да се бяха извили, Броуди не се усмихна.
— Какво ще правиш сега?
— Ще я науча да ни обича малко по-малко. Вече имам известен прогрес — Ривъс не се сдържа и се похвали: — Новото й жилище й хареса.
Броуди махна с ръка.
— Дори сляп корнуолец би харесал двореца, който й изгради.
Ривъс почувства прилив на гордост от това, което бе свършил. Принцесата заслужаваше да живее в лукс. Като неин съпруг той бе задължен да й го осигури.
— Винаги съм знаел, че тя ще дойде у дома при мен, Броуди.
Обветреното лице на шерифа засия.
— Все същото повтаряш от деня, в който старият крал Едуард ти я даде.
През пороя от сантиментални спомени, Ривъс видя образа на Меридийн, когато преди няколко часа я бе оставил.
— Трябваше да я видиш как се разбира с новите си прислужници. Казвам ти, Броуди, тя дава заповеди,
