Ривъс се развесели, защото ядът й бе попреминал. Отвлечена от предишните си мисли, Меридийн попита:
— Къде е Заветът?
Той погледна покрай нея към високата масичка в ъгъла. Над древната книга гореше светилник.
— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с легендата.
Тя последва мисълта му.
— Все още е вярно.
Младата жена реши да превърне лъжата си в твърдение, затова прекоси стаята и докосна книгата.
— Но книгата е моя собственост — добави тя.
— Тя принадлежи на принцесата. Ти ли си принцесата?
Тя го погледна. Очите й изглеждаха особено наситено зелени на светлината на лампата.
— Принцесата я няма вече.
— Тогава повторното запознаване със съдържанието на книгата не би трябвало да представлява интерес за теб — Ривъс подозираше, че е точно обратното. Книгата я интересуваше, при това много. — Вътре има само наставления и догми за запазването на хайлендското единство — небрежно добави той.
Чувствайки се онеправдана и напълно в правото си, тя вирна гордо брадичка.
— Написана е от майка ми и нейните предшественички. По право всички техни слова са мои.
В интерес на истината майка й не бе добавила ред към наследството на принцесите. Нито пък всички жени се занимаваха с бродерия. Ако всички бяха писали в книгата, нямаше том, който би побрал толкова думи.
Ривъс се бе смял и плакал, докато бе чел хрониките на много от онези смели и забавни жени. Дори пет живота да бе живял и във всеки да бе имал по пет жени, не би могъл да научи повече за тайните на женския ум и за копнежите на техните сърца, отколкото бяха скрити в този том. Нямаше да отстъпи тяхното скъпоценно наследство, най-малкото на някой, който поставяше под съмнение тяхната чест.
Помъчи се да налучка правилния тон.
— Думите им принадлежат на всички хора от Хайлендс.
Меридийн се опита да скрие чувствата си, но ръката й се разтрепери, докато пръста й следваше символите, изписани върху подвързията. Повдигна с показалец предната корица. Очите й светеха от любопитство, а от устните й се откъсна въздишка, която, беше от задоволен копнеж. Можеше ли да използва книгата в свой интерес? Не знаеше.
През прозореца долетя шум откъм двора на замъка Каруцата с багажа бе пристигнала. Меридийн бе потънала в четене. Ривъс се насочи към вратата.
— Извини ме за малко, но трябва да поговоря с младия Мънроу.
Тя притисна книгата към гърдите си.
— Трябва да вървя.
Ривъс не бе очаквал толкова бързо развитие на събитията. Друг избор, обаче, нямаше.
— Заветът трябва да остане тук, освен ако не си готова на сделка.
Тя застана нащрек.
— Каква сделка?
Той се стегна за нова битка. Слава Богу, че тя бе хвърлила ножа.
— Мечът на Чаплинг срещу тази книга.
Любопитството й се превърна в недоверие. След това тя отметна глава назад и се разсмя.
— О, вие, окаяни шотландци!
Не бе очаквал Меридийн да се съгласи, но обидата й предизвика гнева му.
— Не мога да ти позволя да вземеш книгата.
— Би ли ми казал защо? Тя е моя?
— Твоя, за да я почиташ или за да я унищожиш?
Тя изпъна шия с типичния за нея царствен маниер.
— За да правя с нея каквото реша.
Беше обречена да изгуби битката, защото за Ривъс книгата беше безценна. Мънроу можеше да почака. Ривъс щеше да вземе превес.
Той посочи с ръка креслата, поставени пред камината.
— Седни, тогава. Нека се насладим заедно на Завета.
— Мразя те.
— Е, добре, и преди го каза. — Меридийн бе гушнала книгата, сякаш за нея тя също беше нещо скъпоценно. — Искаш ли да разлистиш Завета или не?
Тя го погледна с нескрита неприязън.
— Това, което бих искала да видя, е главата ти, забучена върху копие на лондонския мост.
Ривъс не можа да сдържи полазилата го тръпка. Тя се усмихна злобно.
— А пък сърцето ти и дроба ти — дадени на гладните змиорки.
Достатъчно. Решен да я подчини на волята си, той зае властна поза.
— Ако направиш нещо на тази книга, ще те набия — нямаше, разбира се, да го направи, но не бе нужно тя да го знае. — Ще те заключа в тъмницата и ще ти посветя желанието си, докато не ме дариш с дъщеря, която ще почита жените в тази книга.
— Преди това ти ще умреш.
— Ще ти трябва помощ, за да ме отстраниш.
Тя спря за миг, за да го огледа преценяващо от главата до петите.
— Пробиваш си път, като се държиш лошо.
Доводите им ставаха прекалено разгорещени.
— Трябва да отстъпиш, Меридийн, защото аз съм боец и нямаш с какво да ми се противопоставиш.
В очите й проблесна пресметлив поглед.
— Тъй като си податлив на суеверията, ще извикам духовете на жените от моя род, за да ги видя как ще ти отхапят скъпоценната мъжественост.
Представата за тази страстна любовна игра накара Ривъс да се усмихне.
— Призови ги още сега.
— Да не би да ти е приятно?
— Направо съм възхитен. Това е наистина новаторско наказание — той протегна ръката си за книгата.
Тя я стисна в мъртва хватка.
— Ти си обезумял.
— Не, само съм въодушевен. — Той направи крачка към нея. — А някой ден, моя девствена жено, ще ти покажа защо идеята да ми отхапят мъжествеността изглежда толкова привлекателна.
Със сърце, разтуптяно от мисълта за намерението му, Меридийн отстъпи крачка назад.
— Е? — подкани я той, с искрящи дяволски черни очи.
Трябваше да му се измъкне. Междувременно трябваше да прочете Завета. Слугите знаеха повече за наследеното от нея, отколкото тя самата. На всяка крачка се сблъскваше с ритуал, описан в тази книга — дори подредбата на банята й бе продиктувана от обичаите. Всъщност не беше чак толкова любопитна. Просто мразеше да се чувства извън събитията, особено когато се отнасяше до тоалета й. Щеше да остави книгата тук, както той бе настоял. Нямаше смисъл да му дава повод да заподозре, че наследената от нея книга я интересува.
— Свършиха ли ти се острите нападки срещу мен, Меридийн?
Ривъс изглеждаше толкова решителен и силен, че тя не можа да сдържи езика си:
— Имам едно желание, Ривъс. Бих искала да умреш без потомство, а костите ти да бъдат погребани на неосветена земя.
Той тръсна рязко глава и въздъхна.
— Ти си страстна жена.
Неговият прекалено явен замисъл разтопи ледовете на яростта й. Тя отиде до един стол, тръшна се върху него и отвори книгата. С крайчеца на окото си видя Ривъс да излиза от стаята. Много му здраве. Резето щракна на мястото си. Тя прочете първото изречение.
