Главата й гъмжеше от въпроси и тя му зададе този, който най-често я бе безпокоил.
— Голямо ли е семейството ти?
Той я погледна поразено.
— Мислиш си, че съм шокирана? — добави тя.
— Не вярвам да си толкова безразлична, Меридийн. Моля се да ме разбереш.
Тя изпъна гръб в справедлив гняв.
— Недей да се притесняваш, Ривъс Макдъф. Много добре те разбирам.
— Виж — той пристъпи от крак на крак и протегна ръце към нея. — Не трябва да виниш Гиби за моя…
Тя повдигна вежди.
— За твоя…?
Ривъс стисна челюсти.
— За моя живот, преди ти да дойдеш.
Говореше така, сякаш тя бе дошла тук по своя воля. Думата „отвличане“ много ловко бе изчезнала от речника му. А ако ставаше дума за спазването на клетви, думата „съпруга“ отдавна го бе напуснала.
— Щеше ли да ми кажеш за нея?
— Разбира се. Тя не се крие в някоя селска колиба, нито живее под чуждо име.
Не. Тя живееше с майка си — жената, която той обичаше.
— Баща ми имаше държанки и това постоянно причиняваше неприятности. Ще те помоля да не водиш майката на Гиби тук, докато Лесли не се върне с разрешението за разтрогване на брака ни.
Не бе очаквал от нея да поиска това и се забави в търсене на отговор. Най-сетне отвърна:
— Мери умря скоро след като Гиби се роди. Момичето е единствената радост на баба си и дядо си. — После добави печално: — А доста често и на мен. Обичам я много, Меридийн, така както ще обичам всичките ни деца.
Преди да успее да го разубеди относно намеренията му да има законни потомци, на вратата се появи Сим.
— Гиби е тук — рече прислужникът.
— Тогава я доведете — отвърна Ривъс.
Когато Сим си тръгна, Ривъс я попита:
— Ще бъдеш ли мила с нея, Меридийн?
Уязвимостта беше нещо ново за Ривъс Макдъф. За каква ли я мислеше? Разбира се, че нямаше намерение да наказва едно дете за греховете на баща му. Самата тя добре познаваше това отношение.
— Тя е добро момиче, весело и будно — продължи той.
— Весела и умна — замислено рече Меридийн. — Сигурно прилича на майка си.
Ривъс кимна с явно облекчение.
— Така е. Почакай тук.
Излезе в коридора и погледна към голямата зала. Когато видя дъщеря си лицето му светна от гордост и любов.
Гърлото на Меридийн се стегна от завист. Баща й никога не я бе поглеждал по този начин. Макар силно да искаше да го отрече, това беше още една причина да обича Ривъс Макдъф.
Миг по-късно пред вратата се появи крехко момиче. Главата й едва достигаше до лакътя му. Русата й коса беше късо подстригана, нослето й беше чипо, а лицето обсипано с лунички. Меридийн потърси някакво сходство между бащата и дъщерята и откри няколко прилики. Русите вежди на Гиби се извиваха в същата елегантна дъга като тези на баща й. Нерешителното й изражение напомняше за усмивката на босоногото момче, което някога се бе изправило пред краля на Англия.
Ривъс коленичи до дъщеря си.
— Сърдиш ли ми се? — попита тя с нежно гласче.
— Не. Много се гордея с теб, моя Гиби.
— Добре, ще се опитам да направя всичко по силите си.
— Както винаги.
Едно щастливо момиче, помисли си Меридийн и се закле да му даде обичта, която навремето й бе отказана.
Ривъс стана, сложи ръка върху рамото на Гиби и я въведе в стаята.
— Меридийн, това е моята дъщеря и твоята нова прислужница Гуендулин Мери Маргарет.
Момичето нацупи недоволно личице.
— Предпочиташ да те наричат Гиби? — усмихна се Меридийн.
— Да, милейди.
— Защо те наричат така?
— Като малка често имах хрема и не можех да казвам името си. Нали е вярно, татко?
— Така е.
Тя извъртя хитро очи.
— Той е кротък като агънце, нали знаете.
Меридийн се опита да задържи погледа на Гиби. Не успя и когато миг по-късно погледна към Ривъс, той й се усмихна разбиращо. Меридийн не се сдържа.
— Всички мъже са агънца, когато пожелаят. Но сега ме интересуваш ти, Гиби. На колко си години?
— На десет.
Меридийн върна поглед към Ривъс. Значи той е бил приблизително на петнайсет години, когато е станал баща на това момиче.
Ръката му обгърна покровително раменете на Гиби. Момичето вдигна поглед към него. Баща й и намигна и тя смутено извърна очи към стената.
За Меридийн беше подобно на ласка да наблюдава размяната на нежните погледи. Законна или не, Ривъс Макдъф обичаше дъщеря си. Меридийн каза първото нещо, което й дойде наум:
— Търговецът на прежда спомена за теб, Гиби. Каза, че ти си направила червената боя за конците ми.
— Да.
— Освен това — обяви Ривъс, — тя прави най-хубавия зелен и син цвят в цял Хайлендс.
Гиби се наежи от гордост.
— Баба ми показа къде да бера растенията и как точно да смесвам цветовете.
— Знаеш ли какви са задълженията на прислужницата? — попита Меридийн.
— Да — тя преглътна мъчително. — Трябва да затварям прозорците, за да не влиза нощния въздух, да поддържам огъня и да се грижа за офиките.
— Гиби може да накара дори един пън да започне да расте — вмъкна Ривъс. — Казват, че дори да върви по гола скала, в стъпките й никнат китки цветя.
— Татко! — смутено се сви тя с изпънати край тялото ръце.
— Стаята ти ще бъде до моята, Гиби — сериозно рече той.
— Ами Джейкън? — светна личицето й. — Мога ли да го взема с мен?
— Куче? Тук, вътре? — той погледна въпросително Меридийн.
Гиби побърза да добави:
— Моят Джейкън има кралски маниери.
— И кой крал точно е той? — запита Меридийн. Гиби наклони глава.
— Той е един добър крал, сигурна съм.
Ривъс я беше нарекъл будно дете и Меридийн беше съгласна с него.
— Да, можеш да задържиш кучето. Къде е то сега?
— Той, а не то. Сега ще го доведа — тя се втурна навън и след малко се върна с един пъстър бяло- черен териер, не по-висок от прасеца на Меридийн. Единият заден крак на кучето беше сакат и то го притискаше към кльощавото си тяло. Но това не му пречеше да припка на останалите три.
— Той е истински джентълмен, кълна се. — Гиби се наведе и заговори на кучето: — Закълни се във вярност на дамата, Джейкън.
Кучето изтича при Меридийн, седна пред нея и й подаде лапа. Тя я пое. Малката му като пънче опашка
