семето си.
С нежно предизвикателство в погледа си той й каза:
— Ти си страстта на моя живот, Меридийн Макгиливри.
Меридийн разцъфна като най-красивото цвете на Шотландия.
— Не знам какво следва сега.
— Тогава нека ти покажа.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Ривъс сграбчи хълбоците й, за да я задържи неподвижна, докато се отдръпваше от топлината й. После проникна отново. Меридийн затвори очи и с лекотата на жена, която е лежала в ръцете на хиляди мъже се повдигна към него и последва ритъма му…
Той я помоли да го обхване с краката си и тя го направи. Стройните и бедра се оказаха изненадващо силни, като го задържаха и едновременно го подканяха. Тялото му овлажня от пот, а копнежа напираше в слабините му, горещ и настойчив. Меридийн миришеше на изтравниче и на доволна жена — опасни аромати за един мъж толкова близо до кулминацията си.
За да овладее страстта той се замисли за обикновени неща. За новата си плетена ризница, за намалелите доставки на кремък.
— Загуби ли интерес към мен, Ривъс?
Звукът на гласа й го накара да се сепне. Очите й светеха, преситени от желание, а разкошната й коса се бе разпиляла като ветрило върху чаршафите. Точно така си я бе представял, но реалността взе ума му.
Тя го ощипа по кръста.
— Загуби ли?
Принцесата беше негова, за да я прегръща, за да я люби, за да й се възхищава, докато Бог не ги призовеше.
Той се напрегна в нея.
— О! Разбирам, че не си.
Ривъс се усмихна дяволито.
— Мисля, че би могла да кажеш, че интересът ми към теб нараства бързо и силно.
Тя прекара нокът по ребрата му.
— Да не би да препускаш в галоп към портите на насладата?
Ривъс потръпна и се възползва от отклонението.
— Значи си чела онзи похотлив французин, Де Лорис? Тези думи ми звучат като написани от него.
Меридийн се изчерви.
— Чух го от Елън.
Ривъс се почувства като арбалет, зареден и готов за стрелба.
— Значи трябва да слушаш мен, а не нея.
Гърдите й се разтресоха от смях, а очите й заблестяха от шеговито непокорство.
— Нима се опитваш да ме командваш тук, в собственото ми легло?
Спокойното й поведение му допадна, защото искаше живот с Меридийн Макгиливри, изграден точно от такива моменти.
— Предлагам ти само чистата истина. Стой мирно или и двамата ще съжаляваме.
Тя разбра какво искаше да й каже Ривъс и буквално просия от женствена сила. Ривъс предположи, че тя ще побърза да я изпробва, затова се почувства длъжен да каже:
— Предупредих те, Меридийн.
— Дори така да е… — хълбоците й се притиснаха към слабините му. Прониза го стрелата на предусещането. Ривъс се предаде.
Вече напълно отдаден на желанието си, той започна да я пронизва бързо и силно и когато страстта му избухна, Меридийн го притисна силно, после пак и пак, докато не му се стори, че ще изцеди дори душата му.
В крайчеца на еуфорията му се мярна сянката на една опасност. Надвиснала бе беда. Бе престъпил думата си към народа на Хайлендс. Нека го нарекат езичник, не му пукаше. Сред всички награди, които можеше някога да получи, тази жена беше най-голямата, а най-ценният й дар — времето, което току-що бе прекарал с нея. Той слагаше каруцата пред коня. С постъпката си той бе изложил на опасност единството на Хайлендс.
— Да не би да съжаляваш, Ривъс?
Как бе възможно да го познава толкова добре? Възможно ли бе да й каже истината, без да развали магията на мига? „О, Шотландийо — помисли си той — искаш твърде много от прост човек като мене!“
Той се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Меридийн се сгуши до страната му.
— Съжалявам само за едно, че преди години не ти попречих да пиеш от чашата с отрова. Ако бях спрял ръката ти, можехме да бъдем заедно през цялото време.
С превързаната си ръка тя започна да чертае лениви кръгове по гърдите му.
— Какво ще стане с меча на Чаплинг?
Според традицията сега тя не можеше да го иска. Баща й щеше да задържи символа си на властта. Но Ривъс притежаваше великата принцеса на хайлендския народ. Ако имаше късмет, клана Макгиливри щеше да последва древните традиции и да изостави Кътбърт в полза на принцесата, дори без тя да е искала меча.
Беше се случвало и преди, но при други обстоятелства и с други кланове. Преди векове бащата на една неомъжена принцеса се бе забавил твърде дълго при един кръстоносен поход. За да попречи на лакомите си чичовци, тя избрала съпруг и двамата заедно управлявали Хайлендс в относителен мир. Но Меридийн Макгиливри не се смяташе за принцеса и не притежаваше предаността на предшественичките си.
Дали някога щеше да я има? Може би, ако отново видеше Уилям, лоялността й щеше да се съживи. Ривъс трябваше да му изпрати писмо с молба да ги посети.
Дали брат й щеше да дойде? Да, а дотогава Ривъс се молеше тя да възприеме действителността и да предяви правото си, което имаше по рождение.
— Сега не трябва да мислиш за меча — рече той в противовес с мислите си. — Ако Бог е рекъл да бъда крал, мечът на Чаплинг и короната ще намерят пътя си към мен. А ако не спреш да ме галиш, скоро пак ще викаш Дева Мария на помощ.
Ръката й застина и тя го погледна с любопитство.
— Няма кръв по чаршафите… нито по тебе.
Откровеността й го очарова.
— Явно си ме огледала внимателно.
— Аз… ти просто беше тук и аз… нямаше как да не те… видя.
Тя се развълнува по такъв красив начин, че Ривъс бързо се събуди за живот.
— Ти беше девствена. Липсата на кръв не значи нищо. Кълна се, че тялото ти беше непорочно.
Отмъстителността я направи смела.
— Предполагам, че си имал много девици.
Той замълча, поради липсата на приемлив отговор, като се молеше да стане чудо.
— Нищо ли няма да кажеш? — добави тя.
— Молех се небето да ми дойде на помощ — той взе ръката й и я насочи към желанието си. — Мисля си, че ме е осенила Божията благодат.
Тя го погали любопитно.
— Не за това си мислеше, но в момента не съм склонна да споря с теб.
Това беше далечен отзвук на думите „обичам те“, но, така или иначе, тя вече беше негова.
— Ще те заболи, ако правим любов отново.
Тя го погледна прямо.
— А твоето съжаление ще стане ли двойно по-голямо?
Само една безстрашна жена можеше да зададе такъв въпрос. Само един глупак би й отговорил, но Ривъс лесно приемаше рисковете, особено когато ставаше дума за нея.
