Както обикновено, когато се отнасяше до лични въпроси, тя беше склонна към сдържаност. Но ако свещеникът знаеше, скоро другите също щяха да разберат. Огледа тълпата, за да провери дали войниците ги слушат. Не им обръщаха внимание.
— Казал си му за нас? За снощи?
Той се загледа в нещо зад гърба й.
— Той е мой изповедник.
— Но ти не си извършил грях.
Тя, от своя страна, бе сгрешила, като му бе дала онова, посредством което той можеше да я задържи в Шотландия. Но, Господи, изживяното я бе просветлило, беше я задоволило и я бе накарало поне за кратко да мисли, че мечтите й биха могли да се превърнат в реалност
— Не, не съм съгрешил, освен за един свещеник, когото го е грижа повече за политиката, отколкото за душите на хората.
— Аха! Аз самата ти казах, че той е такъв човек. Той ме порица, че съм пристъпила клетвата си.
— А мене порица, че съм я изконсумирал.
— Защото аз не мога да поискам Меча на Чаплинг.
— Точно така. Той рече, че си ме съблазнила. Можеш ли да си представиш подобно нещо?
Най-добре щеше да бъде да спре разговора, защото донякъде прелъстяването беше част от плана й. Не беше се замисляла, че сама може да падне в капана на плътските си желания.
— Той е лош свещеник. От друга страна споменът за случилото се между нас е все още доста жив в главата ми.
Той сви ръце към гърдите си, сякаш се опитваше да поддържа гнева си.
— Отчето винаги е бил по-добър с меча, отколкото с псалтира.
Поне беше осъзнал слабите места на свещеника.
— Ти можеш да го победиш, нали?
— Възможно е.
Меридийн долови нотката на колебание. Шерифът беше казал същото.
— Какво искаш да кажеш?
— Досега никога не сме се били в гняв и мисля, че правим глупост.
На полето на грешките Ривъс Макдъф беше истински аматьор в сравнение с нея. Тя се бе влюбила в мъж, който я бе накарал насила да живее сред демони. Той искаше от нея невъзможното.
— Продължавай.
— Похвалих се, че мога да го победя с една ръка, а другата да завържа на гърба си. Сигурен съм, че ще ме накара да го сторя.
Сърцето й подсказваше, че Ривъс Макдъф ще победи. Все пак се чувстваше задължена да му помогне. Той я бе спасил. Тя не можеше да поиска меча. Целта, заради която бе доведена в Шотландия, нямаше да бъде постигната.
— Ако му позволиш да ме направи вдовица, по-добре сама да те убия.
Той се разсмя на абсурдността на думите й.
— Не можахме да останем сами. Снощи си легна рано. Наистина ли си добре?
Тя разбра какво Ривъс има предвид и загрижеността му я поласка.
— Да.
— И нищо не те е безпокоило?
— Нищо, освен гузната съвест. — Не бе предполагала, че така силно го обича.
— Сега вече не можеш да искаш анулиране на брака.
Не беше сигурна дали иска нещо такова. Жалко, че не бяха обикновени хора — фермери, чиито най- големи грижи са сушата и болестите. Вместо това ги гонеха проклятията на мечове, корони и кралства.
— Няма нужда никой да знае и не е наложително да се случва пак.
— Знам какво се случи — гласът му се снижи, а погледът му стана настойчив. — И възнамерявам да бъдем плодовити и да се множим.
Дори да опиташе, нямаше да успее да отдели човека от наследените нрави. Нито можеше да раздели сърцето си от омразата към хайлендските традиции.
— Ако ти родя синове, ти ще ги научиш да бъдат войници.
— Ще ги науча да обичат, да управляват и да защитават тази земя.
— С боздуган и обсадни машини, без да те е грижа за душите им?
— С чест и сила, и с грижа за своята майка.
Майка! Щеше да има деца, които да гледа и обича.
Момчета, които да изпраща на бой. Невинни дъщери, които да търгува като овце.
— Не.
— Страх те е.
Син, донесен в къщи в одеяло с натрошено тяло и неопростена душа…
— Мразя тази войнолюбива страна.
Той я хвана над лактите.
— Тогава ми помогни да й дам мир — процеди той през стиснати зъби. — Мирът е само на една ръка разстояние.
Убеждението му беше толкова силно, че омразата й се разколеба. Но другите мъже също криеха амбиции.
— Баща ми обича да носи меча на Чаплинг и короната.
— Знам. Перчеше се из парламента като петел пред кокошки. Кралството, което мисли, че управлява, го няма.
— Докато твоето е пълно с праведни шотландци.
Той махна с ръка.
— Виждаш ли някакво несъгласие?
— Само един мъж, готов да убие свещеник — решително отвърна тя.
Отпорът й го изненада и той заби поглед в бронираните си ръкавици.
— Няма да го убия — Ривъс отново погледна над рамото й. — Гиби идва насам. Ще я пазиш ли при теб?
— Тя не може да гледа двубоя. Ами ако те ранят?
— Тя е хайлендско момиче и е свикнала към проявите на шотландска доблест.
— Ако въпросите на вярата се решават с меч в ръка, тогава аз съм кралицата на пролетния празник.
— Не. Ти си великата принцеса на хайлендския народ, а аз съм твоя герой.
— Моят ли? Ти спомена, че ще победиш свещеника. Той и за мене ли говори с пренебрежение?
— Да.
— Не искам да бъда повод за кръвопролитие.
— Трябва да защитя честта ти.
Най-сетне дойде прозрението, а заедно с него облекчението от вината за обичта й към Ривъс. Тя простря ръце към него.
— Пилееш доблестта си не където трябва. Предполагам, че той е унизил принцесата на Инвърнес. Какво точно каза той?
— Каза, че като си ме прелъстила си повторила греха на Ева.
— А ти какво му отговори?
— Казах му, че си невинна.
— Обсъждали сте ме, сякаш съм въртоглав кон, който те е хвърлил в папратта? Аз съм съкрушена, Ривъс. Как си могъл?
Устата му се изкриви във фалшива усмивка.
— Гиби — рече той, като привлече момичето между тях. — Ще стоиш с Меридийн.
— Гиби — каза Меридийн, като побутна момичето към него. — Ще стоиш при баща си.
Обърна се и тръгна към църквата.
Проклета да е мъжката гордост. Не беше дъщерята на някакъв селянин, за да я съдят по този начин. Тя
