последствията. Сега трябваше да обмисли възможностите. Ако отхвърлеше желанието, самата мисъл за което сега извикваше наслада, щеше да се изправи пред нова дилема.
— Доста съм изморена.
Той повдигна брадичката й и погледна в очите й.
— Нараних ли те?
„Ако екстаза може да се нарече рана“ — искаше да каже тя. Вместо това реши да му отговори със самата истина.
— Не. Ти превърна страшните приказки за брачното ложе в лъжа. За което ти благодаря.
Отговорът й му достави голямо удоволствие, защото очите му светнаха от радост. Излязоха заедно от стаята. Меридийн направи едно забележително откритие. За втори път в живота си се чувстваше напълно спокойна в компанията на един хайлендец. При първия случай той беше момче, очакващо собствената си смърт от ръката на чуждия крал. При втория случай хайлендеца беше мъж, който заради ръката на желаната жена се бе отказал от обединението на Шотландия. Тя бе прекарала години в омраза към Шотландия и народа й. За по-малко от две седмици Ривъс Макдъф бе притъпил острието на враждата.
Меридийн спря в осветения с факли коридор.
— Различна ли изглеждам?
Той погали бузата й със същата ръка, която я бе докосвала така интимно.
— Само за мен, Меридийн.
— Тоест как?
Той сниши глас.
— Носиш жарта на силно обичана жена, но си изплашена от онова, което чувстваш и се колебаеш дали да ми се довериш.
Искреността я подтикна да каже:
— Шотландците рядко са обръщали внимание, какво е най-добро за мене.
— Но не и днешните шотландци. А аз със сигурност. Ти си моята най-голяма грижа и се кълна в душата на баща си, че ще живеем с тебе тук в мир.
На следващата сутрин, когато се върна от изповед всичко се промени. Меридийн беше застанала в голямата зала и гледаше как Ривъс приближава с широки крачки замъка. Той изкачваше стъпалата по три наведнъж. Тъкмо вратата се бе затворила, когато шерифът Броуди се втурна вътре и побърза след него.
Последва кавга, но не можа да разбере нито гневните думи на Ривъс, нито също тъй острите отговори на Броуди. След малко облеченият в ризница Ривъс слезе по стълбите, дрънчейки с щита, меча и шпорите си. Без да обърне внимание нито на нея, нито на Сим той отвори вратата със силен ритник и изхвръкна на двора.
Меридийн затвори счетоводната книга.
— Бих казал, че Ривъс е раздразнен, Сим.
Стюардът подсвирна.
— Горко на човека, който се изправи срещу гнева му.
Броуди погледна надолу към тях.
— Тогава се молете за отчето.
— О, не! — ахна Сим. — Те никога не са кръстосвали мечове в гняв.
Броуди удари с юмрук.
— Този път ще падне бой.
— Типично по шотландски — замислено рече Меридийн. — Защо са се скарали?
— Предполагам, че отчето го е нападнал, заради изповедта му.
Тя огледа загрижените им лица, но не откри отговора на въпроса си.
— Какъв ли черен грях е извършил Ривъс и кога? Денят едва започва, а и той тъкмо спря да пости.
Шерифът заби очи в ботушите си.
— Не знам никаква подробност.
Лъжеше. Отстъплението му го издаваше. Но повече беше загрижена за опасността, стояща пред съпруга й. Тя грабна воала си и се насочи към вратата.
— Не трябва да гледате, милейди. Когато са в лошо настроение те се превръщат в кръвожадни бойци.
Меридийн пренебрегна съвета на Броуди. Беше обхваната от любопитство.
На арената за тренировки се събираше тълпа. Ривъс, заобиколен от двете страни от Съмърлед и Глени Форбс, стоеше близо до мишената, а мечът и щитът му лежаха в краката му. Яростта бе сковала чертите му, а ръцете бяха напрегнати от сдържан гняв. Нищо чудно, че водеше толкова хайлендски кланове. Готов за битка и с решителен вид, той изглеждаше така, сякаш можеше да завладее целия християнски свят.
Агонията на дилемата й се завърна с нова сила. Не можеше да живее сред тези хора с офикова корона на главата си. Те заслужаваха принцеса, която вярва в Завета, а не някаква си възпитана в Англия непозната, с изтормозени от шотландски чудовища сънища. Но къде другаде би могла да отиде? На кого би могла да се довери?
Нямаше отговор на нито един от тези въпроси, така че остави настрана това затруднение и ускори крачка. Приближи се до Ривъс и го повика по име. Той я погледна, но вниманието му беше вглъбено в самия него.
— Бихте ли ни извинили — рече тя на младите му придружители.
Щом Съмърлед и Глени се отдръпнаха достатъчно далеч, че да не чуват какво си говорят, тя хвана Ривъс под ръка. Плетената ризница беше топла и внушаваща сигурност под пръстите й.
— За какво се скарахте с отчето?
Той й се усмихна насила.
— Нищо, което да си заслужава да се главоболиш.
— Защо не?
— Защото включва мечове и мъжки спорове?
— Меридийн! — той се подпря на мишената. — Знам за какво си мислиш.
Само за една нощ той се бе превърнал от всеотдаен любовник в опасен воин, решен да спаси наранената си гордост. Изглеждаше толкова внушителен и толкова решителен, че Меридийн отпусна ръка и каза:
— Кажи ми какво си мисля.
— Мислиш ни за животни, които разрешават различията във вижданията си с мечове.
Нищо не бе разбрал. Знаеше добре войнолюбивия характер на шотландците, но Ривъс Макдъф не беше животно. Нито една друга Божа твар не питаеше обич към женските от своя род. Ривъс я бе накарал да трепери от копнеж и да прималява от обещанията за щастливо бъдеще. Тя просто искаше да бъде част от живота му… Нужда, която се бе родила от близостта им. Пълна глупост, защото той доброволно я изключваше от живота си. За нея място тук нямаше. И никога нямаше да има.
По дяволите лошите му обноски. Нямаше да се предаде без бой.
— Какво направи отец Томас, за да си спечели яростта ти?
— Превиши правата си.
— Това не би трябвало да те учудва.
— Той е добър свещеник — неохотно отговори той.
— Може би за неговите приятели мъже. Но за жените той е лош свещеник.
Тази забележка го сепна. Той килна глава настрани и я загледа право в очите.
— Какво е направил отец Томас? — попита тя.
— Започна да ме поучава, когато трябваше да ме посъветва.
— Това не е отговор. А ти какво направи?
Гневът му се стопи.
— Правих любов с теб.
