— Ти си моя жена, Меридийн. Имам задължения към тебе.
— В шотландската църква ли си научил тези словесни хитрини?
Странен бе начина, по който тя го омагьосваше.
— Сигурен съм, че е грях да изричаш думите на обич, които един мъж ти е казал, като ги хвърляш в лицето му.
— Какво ще кажеш за страстта към словесните двубои? — рече тя като усили натиска на ръката си.
— Стига си ме дразнила — той се измъкна изпод нея и се настани между краката й. — По-скоро бих се отдал на страстта към удоволствията с тебе.
Меридийн беше жена, различна от онази, която си бе представял. Не бе очаквал от нея спонтанност и дързост. Щом допря устни към нейните и се притисна в приканващите й форми, той си помисли, че сигурно е най-щастливият човек на света. След това тя раздвижи бедрата си, така че телата им отново се сляха в съвършено единство и мислите напълно изчезнаха от главата му.
На вратата се почука.
— Лейди Меридийн?
— О, мили Боже! — ахна тя. — Накарах те… Олеле! Това е Сирина. Казах й… Не й казах… Гиби ни чака. Ама че лош късмет!
Гиби щеше да живее в дома им. Меридийн щеше да я наставлява. Нямаше никакъв лош късмет.
— Не сега, Сирина — рече той през рамо. — Разговарям с жена си.
Меридийн се изкиска и се раздвижи под него.
— Разговор ли? — прошепна тя. — Ако отвори вратата ще има възможността да види унизителното ти падение.
— Сирина — подвикна той, — кажи на Сим да отвори ново буре с бира. Не ни безпокойте с Меридийн. Ще дойдем, щом свършим дискусията.
— Добре, Ривъс — отвърна момичето.
Като се ругаеше мислено, че не бе заключил вратата, той спусна на място балдахина. Меридийн изглеждаше загадъчно в приглушената светлина. Неговата жена. Бъдещето се простря пред него, успешно и изпълнено с удоволствия.
— Ами ако дойде още някой?
Той я целуна по носа, по бузите и челото. Меридийн Макгиливри, жената, която бе чакал през половината си живот, сега беше в ръцете му.
— Забравяш, че тук аз съм господар.
— Много си добър в даването на заповеди.
Той промуши ръце под раменете й, подпря се на лакти и проникна в гнездото на нейната женственост.
— Това е второто ми най-добро качество.
— А първото? — усмихна се блажено тя.
— Лекомислените въпроси са забранени.
— Ти си истински дявол, Ривъс Макдъф — подразни го тя и извърна глава настрана.
Той се засмя и я поведе към върха на облекчението.
Когато следващия път тя произнесе името му, възглавницата приглуши доволния й стон.
Час по-късно двамата вече бяха облечени и Меридийн наблюдаваше как Ривъс събира мидените черупки от пода. Все още не можеше да престане да си го представя гол. Продължаваше да чувства как прониква в нея и й дава наслада, която напълно я лишава от мислите й. Под зелените му панталони и кожената туника се криеше тяло, което тя познаваше отблизо. Самата мисъл накара крайниците й да омекнат.
— Какво да правя с тези украшения от роклята ти?
— Дай ми ги.
Вълнената дреха можеше да се закърпи, а украшенията — да се пришият отново. Тя сгъна роклята и протегна ръце към него, за да сложи отгоре мидите, които беше събрал.
— Ще прибера всичко в сандъка, докато ми остане време да закърпя роклята.
Ривъс вдигна капака на сандъка. Заветът на принцесата лежеше върху дебело наметало. Взе книгата.
Той беше толкова близо до нея, че Меридийн можа да види златистите петънца в кафявите му очи. Досега не ги бе забелязвала.
— Нямах намерение да разкъсам дрехата ти. — Той потърка носа си в нейния. — Но бях полудял от копнеж по тебе.
Освен това щеше да плати висока цена. Искреността му жегна съзнанието й, но тя се възпротиви на чувството за вина за случилото се. Беше се освободила от задължението си да изиска меча на Чаплинг. Реално погледнато той беше истинският губещ, но това не я караше да се чувства доволна. По-скоро в гърдите й туптеше усещането на дълбок мир.
— Разбирам те, Ривъс.
— Много неща се промениха.
— Да. Готова съм да се обзаложа срещу всичките цветни пенита, че дори не смяташе да ме целунеш.
— Тогава ще изгубиш, Меридийн.
Сякаш за доказателство той я целуна продължително. Пръстите й се свиха и острите ръбове на мидите се забиха в дланите й. Тя почувства, че отново ще му се отдаде, затова побърза да каже:
— Трябва да скрия това.
— Не искаш прислужниците да разберат. Необходимостта да се крие от другите беше нещо присъщо за всеки, възпитан в манастир. Не трябваше да се притеснява от интимната си връзка с Ривъс, но това беше факт.
— А ти?
— Те ще разберат, когато забременееш — сви рамене той.
Когато, а не ако. Беше прекалено зашеметена, за да му отговори, така че наведе глава и се зае с прибирането на роклята. Беше я измамил. Тя бе забравила за здравата нишка, която можеше да я обвърже към него — едно дете.
Разумът й подсказваше да не се тревожи, но бракът им беше подпечатан. Нямаше да има никакво разтрогване. Планът й да ги заварят в компрометираща ситуация се бе провалил. Тя бе изгубила повече от Ривъс.
— Изконсумирахме брачната си клетва.
— Да, при това доста задоволително — усмихна се той. — На съименничките ти сигурно им е било приятно.
Щеше да бъде нечестно да го вини, но не можа да се сдържи.
— Ти се възползва от слабостта ми.
Той й хвърли недоверчив поглед.
— Не е честно да се оплакваш, Меридийн. Та ти направо ме молеше да те любя.
Забележката му за чест и любов накара да се надигне у нея гнева. Това, че планът й за прелъстяване бе пропаднал, само доливаше масло в огъня на яда й.
Тя затръшна капака на сандъка.
— Никога, никого не съм молила.
Но всъщност беше. Беше го молила настойчиво и безсрамно.
— Предполагам, че ще е по-добре да кажем, че ти настойчиво поиска от мен нещо, за което не ми достигна воля да ти откажа.
И двамата бяха платили висока цена: той меча, а тя — безопасното бъдеще, свободно от шотландските интриги.
— Имаш услужлива съвест.
Той мушна Завета под мишница.
— А също и ненаситен апетит. Искаш ли да напълним стомасите си, а после можем да се поглезим отново? Какво ще кажеш да минем за трети път през портите на страстта?
И да поеме риска да забременее? Не. Беше постигнала целта си, макар да не бе отчела напълно
