беше принцесата на Инвърнес.
Тази проклета мисъл насмалко не я накара да се спъне. Без церемонии. Тя беше дъщеря на благородник — нищо повече. Гласът й щеше да бъде чут.
Откри отец Томас облечен в бойни доспехи коленичил пред олтара. Атмосферата в тази църква беше толкова светотатска, че тя не се поклони, а влезе и зачака.
Вратата се отвори зад нея. Влезе Ривъс. Свещеникът стана и се приближи към тях. Обградена от добронамерения си съпруг и от разгневения свещеник, тя изгуби търпение.
— И двамата сте лоши християни. Убийте се, ако искате, но не го правете заради мен.
От лицето на отец Томас лъхаше снизхождение.
— Няма да се бием до смърт.
— Разбирам. Само докато единият от вас осакатее.
— До първа кръв — рече Ривъс, явно горящ от нетърпение да я пролее.
— Защо не решите кавгата си с лък и стрела, и някой стар дъб като мишена? — предложи тя.
Отец Томас шляпна ръкавиците си върху дланта си.
— Защо не я решите самата вие и не отправите възхвала към Бог, като поискате меча на Чаплинг? Кътбърт няма откъде да знае, че сте изгубила невинността си.
Търпението й изчезна досущ пращящ фитил в съд с восък.
— Говорите за мен сякаш съм някакъв съд, който ви е нужен, за да утолите жаждата си, но иначе само ви пречи. Към колко други жени сте вършили така зле задълженията си.
С властен и величествен вид на Божи служител, той я изгледа ядно.
— Вие имате дълг.
— Питаш ме защо мразя тази страна на чудовища? — обърна се тя към Ривъс. — Погледнете се и ще видите как моите демони добиват плът и кръв. Не сте по-различни от баща ми или всеки друг шотландец, който желае власт. Коленичете един пред друг, ако искате, но не ме занимавайте с вашите ритуали!
Меридийн се разстрои прекалено силно, така че ги изостави, отиде в стаята си и се заключи. Вечерната тъмнина я намери приведена над стана си, с тръпнещо от съжаления сърце и натежала от тъга душа. Докато се приготвяше за лягане си спомни за стаята си в абатството Скарбъроу. Спомни си за жената на рибаря, която готвеше гъста яхния от барбун. Спомни си за сестра Маргарет и закопня за добрите съвети на монахинята. А само един поглед към утрешния ден и животът, който й предстоеше, я накара да потръпне от обзелото я предчувствие. Видя как клана Макгиливри се изсипва през стената и убива хората на Елджиншър; Сим, легнал в локва кръв, Сайбил, пищяща от ужас, докато те кълцат на парчета Коунал; Сирина и Съмърлед, разделени един от друг. Лизабет и Гиби…
Тя се събуди с писък и установи, че ръцете на Ривъс я притискат здраво.
— Ш-шт, Меридийн — залюля я нежно той. — Всичко свърши. Вече никой няма да те нарани.
Меридийн усети, че й е студено. Беше мокра от пот, а отвътре се чувстваше някак куха.
— Как се озова тук?
— Чух те, че викаш. Обхвана я силен срам.
— Другите чуха ли?
— Само Сирина, а тя е безкрайно лоялна към тебе.
— Съжалявам, че те обезпокоих.
— Ако беше дошла на вечеря, щях сам да ти кажа същото нещо.
— Защо?
— Това, което каза в църквата за мен и Томас е вярно. Ние ценим гордостта си повече от онези, които сме се заклели да защитаваме. За което дълбоко съжалявам.
— Причината е във всичките тези клетви, които постоянно даваш. Така ти сам се лишаваш от собствена воля.
Ривъс я стисна нежно.
— Добре го каза, Меридийн. Ние сме егоистични създания, които помнят битките и забравят нещата, които истински обичат.
Не би могъл да я обича. Не й когато тя се боеше до смърт да създаде свой дом тук.
— Ранен ли си? Кой победи?
— Нямам нито една драскотина. Победих го в стрелба с лък.
Значи бяха послушали съвета й. Тази новина окрили духа й.
— Горко на покайващите се утре.
Челото му се сбърчи загрижено.
— Отец Томас си отиде. Почувства нужда да направи поклонение, за да поднови свещеническата си клетва. Остави ми едно съобщение за теб.
— Не съм сигурна, че искам да го чуя, Ривъс.
— Ще те развесели.
— Кажи го, тогава.
— Каза, че си била права за ролята на църквата. Освен това каза, че за един свещеник няма по-голяма грижа от добруването на Божиите чада, особено осемгодишните момичета, които си нямат кой да ги пази.
Каквато е била Меридийн. Но тя бе оставила това самотно дете зад гърба си.
— Не ме развесели ни най-малко. Кой ще заеме мястото му?
— Изпратих за свещеник в Инвърнес. Жадна ли си? — той й предложи една халба. — Не е любимата ти напитка, но може да ти хареса.
Ейлът с мед не само утоли жаждата й, но и отговори на един въпрос.
— Значи си бил тук през онази нощ, когато пак имах кошмари. Беше забравил една халба с ейла на Рендолф до леглото ми.
— Да. В нощта, преди да отида на помощ на Неърн.
— А днес от колко време си тук.
— Откакто изгря луната.
От часове. Огънят още гореше.
— Спал ли си?
— Мислех си и от време на време прочитах по малко от Завета.
— Ти го почиташ повече от мене.
Ривъс сви рамене и отпи глътка от каната.
— Аз разполагах с години, за да му се наслаждавам. Сигурно, като жена и съпруга, се чувстваш странно, когато четеш тези редове.
Повече, отколкото предполагаше.
— Да.
— Всички те са били високоуважавани жени и записките им бяха много полезни за едно момче, което знаеше много повече за това как се дерат животни, отколкото как се ръководят хора. Синът на месаря.
— Какво имаш предвид?
— Като изучавах записките им, се изпълвах със смелост да скъсам с Едуард Първи.
Меридийн осъзна колко малко знае за пътя, който беше извървял до върха.
— Сигурно по онова време пречките са ти се стрували непреодолими.
— Да.
— Но преди да ни венчаят ти се закле във вярност към крал Едуард.
— Нямах друг избор. Бях само на тринайсет и прекалено изплашен, за да сторя нещо друго. Освен това след заминаването си той остави тук въоръжена стража.
— Уби ли ги?
— Не. — Той изрита пантофите си и размърда пръстите на краката си. — Спечелих, онова което имаха в турнири.
— Кога се научи да въртиш меча?
— Скоро след като Едуард си тръгна, Броуди започна да ме тренира. Беше учител, който не се задоволява с нищо по-малко от съвършенство.
— Кога английските войници напуснаха Елджиншър?
