— Мери беше по-голяма от мен — смекчи се изражението му. — И, да, донякъде тя беше мой учител.
Меридийн се почувства засрамена, но не можа да сдържи любопитството си.
— Обичаше ли я?
Ривъс погледна покрай нея.
— Не бях безразличен към нея, но не е нужно да бъдеш ревнива.
Проклет да е, загдето четеше мислите й. За да го подразни, тя съчини на бързо една лъжа и си измисли въображаем ухажор.
— Тогава няма нужда да завиждаш на маршала на Скарбъроу за чувствата му към мен.
— О, но аз завиждам на този англичанин. Дано никога не ми се изпречва на пътя, защото ти ми принадлежиш, Меридийн. — Той метна настрани останките от шишарката и придърпа Меридийн до гърдите си. — Така е решил Бог. Вярно, че двамата бяхме млади на церемонията, но времето работи в наша полза. Това, а също и великолепния начин, по който изконсумирахме клетвите си.
Въздухът миришеше остро на напиращата пролет, а наивността на гласа му я подканваше да разголи душата си пред него.
— Ако баща ми дойде, аз няма да съм причината за обсадата на замъка Олдкеърн.
— Ами ако твоя английски маршал обсади манастира Скарбъроу, ти ли ще бъдеш причината?
Той имаше предвид измисления от нея поклонник.
— Сам знаеш отговора.
Той я завъртя с гръб към себе си и я притисна към гърдите си. С един замах на ръката си й показа полето, обсипано с бели лилии.
— Виж тази земя. В краката си имаш кралство и любов. Много мъже те желаят, но ти принадлежиш на мен. — Като я обърна отново с лице към себе си, той я прегърна силно. — По-скоро бих се заклел във вярност на сарацините, отколкото да те оставя да си идеш.
Докато той покриваше с целувки шията й, тя намери слаб момент в думите му.
— Мислиш за мен, като за своя собственост.
— Моя, за да те държа — устните му се насочиха към нейните. — Моя, за да обожавам. А аз съм твой, за да ти давам наслада.
Първата им целувка превърна думите му в шега, а самотата от последните няколко дни се скри като пчела по залез слънце. Едно късче отпор все пак остана.
— Какво съобщение ти изпрати баща ми?
Устните му бяха влажни от целувката, а погледът му — замъглен от усилието да се сдържи.
— Съобщението му е до принцесата на Инвърнес — той я погледна право в очите. — Ти ли си тази жена?
В главата й веднага се оформи отказа, но той беше бледо подобие на обичайните й отговори.
— Аз съм негова дъщеря. Вместо мене ли отговори?
Ривъс въздъхна и се загледа в далечината.
— Не завиждаш ли на доверието, което цари между Съмърлед и Сирина? На мен истински ми се иска да имаме тяхното щастие.
Тъй като знаеше, че пак ще се върне към въпроса за писмото от баща й, Меридийн остави Ривъс да се отклони от темата и погледна към младата двойка. Съмърлед крачеше из полето. Сирина се смееше.
— Какво правят? — попита Меридийн.
— Съмърлед бележи размерите на замъка, който възнамерява да построи за нея. Когато е в нейната компания това е второто му любимо занимание.
Сирина направи недоволен жест и Меридийн попита:
— Не е ли съгласна с проекта му?
— Последният път, когато ги чух да обсъждат дома си, тя му се кълнеше, че е готова да живее с него дори в най-схлупената къщурка. Обикновено определя плановете му като амбициозни.
Сладостта на техните чувства напълни със сълзи очите на Меридийн.
— Тя е погълната от любов по него.
Ривъс замачка раменете й.
— Не винаги е било така.
— Какво промени мнението й?
— Тя опозна нежната душа, която се крие във воина.
Обзе я слабост.
— Не очаквай от мен да си помисля, че го е научил от тебе. Ти не си агънце, Ривъс Макдъф, и нехаеш за съветите на жените.
— Не използвах ли лък и стрели, за да разреша спора си с отец Томас? — каза той на ухото й.
— Да, така беше.
— Защото, кълна се в душата си, твоята идея беше по-добра от нашата.
— Ласкаеш ме, само за да постигнеш целите си.
— Границата между ласкателството и признателността е тънка. Аз бях много ядосан, а ти каза истината за Томас. Виниш ли ме за това, че послушах добрия ти съвет?
— А ако те посъветвам, че е по-добре да ме върнеш в Англия?
— Ще те нарека хитруша, а после ще заговоря за други неща.
— За какви неща?
Той остана загледан толкова продължително в двамата влюбени, че Меридийн си помисли, че няма да й отговори.
— Бих насочил разговора към Гиби — каза той най-накрая. — Приятно ли ти е с нея?
Искреността му я обезкуражаваше.
— Да. Тя е много въодушевена, но мисля, че й липсва възможността да събира растения и прави бои.
— Би ли се съгласила да си облечеш някоя стара рокля и да отидеш с нея за билки?
Меридийн се опита да призове старата вражда, но не успя.
— А ти придружавал ли си я?
— От деня, когато за първи път каза думата ягода. Взимах я на раменете си, за да стигне клоните на офиката. Дал съм й за зестра гората край Елдърс Боу.
Споменаването на това древно патриархално задължение я накара да се замисли за собствения си баща.
— Какво съобщение ти изпрати баща ми?
— Не мога да ти кажа, макар че съм много обезпокоен.
По-добре да й бе отговорил: „Няма да ти кажа“.
— А ако аз се обявя за принцесата на Инвърнес?
— Тогава ще трябва да поискаш меча.
— Сорша не го е искала. Просто наредила да изковат нов меч. Бих могла да сторя същото.
— Баща й е бил убит и меча му се изгубил. Сорша наредила да направят същия този меч, който сега носи баща ти.
— Не можем ли да му направим дубликат? Защо да не можете двамата да бъдете крале на Хайлендс?
— По същата причина, поради която може да има само един крал на Шотландия.
— Опитваш се да ме измамиш — каза тя.
— Не, Меридийн — той я хвана за ръка и я поведе към разрушената каменна стена. Опитвам се да те обичам и да се сприятеля с тебе.
Меридийн потрепери, но дали от хлад или от желание — сама не разбра.
Той се притисна към устните й. Отначало я захапа леко, после я целуна дълбоко, за да усети вкуса й. Меридийн се отпусна, защото знаеше, че близостта им имаше граници. Накрая Ривъс се отдръпна задъхан и със замислен вид.
— Харесва ли ти това място?
Без съмнение той не бе имал предвид да обсъждат пейзажа. Тя го погледна внимателно и отвърна:
