— Каква е била тази постройка?
Ривъс прекара длан по древните камъни.
— Било е селище. Тук са живели предците ни. Примитивно е, но е по-добро от пещера. Отишли сме далеч напред, откакто онези хора са стъпили в тази страна. Надявам се някой ден да павирам пътя до Елджин Енд, а покрай него ще има магазини. Може би дори страноприемница.
Ентусиазмът в гласа му я увлече. Меридийн разбра, че амбициите му не свършваха с меча на Чаплинг и короната на Хайлендс.
— На какво се усмихваш? — додаде той.
— На амбициите ти. Би могъл на това място да направиш град като Лондон.
— Да. Просперитета се ражда от търговията. Увереността му й подсказа една истина: той се стремеше към величие.
— Няма да ме прелъстяваш отново, нали?
За нейна изненада Ривъс се разсмя.
— Не се надявай да прехвърлиш на мен вината за изгубената си невинност. Искаше ме, макар да поставяше под въпрос мотивите ми. Окуражи ме и в следващия миг ме обвини, че съм те желаел, само заради политическите си домогвания.
— Все още го твърдя, Ривъс.
Той разрови мъртвите листа върху старата стена. Меридийн знаеше какво си мисли той. Беше сгрешил като се бе поддал на желанието. Нямаше да го стори отново. Трябваше да бъде щастлива от това откритие. Вместо това реши да го подразни.
— Ще отречеш ли, че желаеш короната на Хайлендс?
Ривъс се обърна към нея и погледите им се срещнаха.
Меридийн сепнато ахна от болката в очите му, която той не бе успял или не бе могъл да скрие. Почувства се привлечена от него така, както утехата се привлича от страданието.
— Ривъс…
— Не. — Той извърна очи, преструвайки се, че е погълнат от развалините. — Ти каза, че има много неща, които не знам за тебе. Бих искал да поправя това. Разкажи ми за коня си в Англия и за местата, където си яздила.
Говореше за живота й в Англия така, сякаш беше част от миналото, подобно на цивилизацията, населявала някога тези руини. Но някак си не можа да открие в себе си желание да спори.
— Имах кобила на име Ерджънт.
— Подарък от маршала?
— Не.
— Ти си го измисли, заради майката на Гиби, нали?
Беше прозрял истината. Но ако чакаше от нея признание, можеше да си остане така, докато на английския трон не седнеше шотландец.
— А какво ще кажеш за твоите двайсет наложници?
Очите му проблеснаха насмешливо.
— Искаш ли да те науча да се биеш с меч, за да можеш да прогониш многобройните ми любовници?
— Те са добре дошли при тебе. Имат дори благословията ми.
— Някога искаше да изтръгнеш сърцето ми и да го дадеш на змиорките. Днес си готова да ме изхвърлиш като скъсана ръкавица.
Сякаш бе минала цяла ера откакто тя го бе проклела с такъв плам. Сега чувствата й към него бяха по- меки — любовни и… опасни.
— Знам, твоята съдба не е да станеш примамка за риба.
— Благодаря ти — засмя се леко той.
— Какво искаш да кажеш?
— Мислех си само, че е имало определени предимства да си син на свещаря.
— Защото тогава нямаше да те накарат да се ожениш за мен?
Нито с изражение, нито с движение той не показа какво му е на сърцето, но Меридийн подозираше, че съжалява, загдето се е оженил за нея.
— Каза, че ти е харесвал ергенският живот — притисна го тя.
— Бях ти много сърдит. — Той въздъхна и добави: — Всеки мъж иска наследник.
Не беше помисляла за това.
— Нали имаш Гиби.
— Тя би трябвало да има братя и сестри.
Братя, който да водят междуклановите войни. Сестри, които да бъдат продавани като говеда или заточени в далечни земи. Никога.
— Трябва да видим какво правят Сирина и Съмърлед.
Ривъс се поколеба, после я хвана под ръка. В края на развалините той спря и я дръпна назад.
— Ш-шт!
— Дебел язовец вървеше с поклащане през гората, хванал в уста едно от малките си.
— Мести се от едно скривалище в друго — тихо й каза той. — Стой мирно, иначе може да изостави другите малки.
Меридийн остана загледана в животинчето, което се скри в храстите. Спомни си за майка си и за болката от раздялата. Не почувства нищо. Някъде из пътя Меридийн се бе помирила в своите мисли с майката, която я бе родила, а после я бе изоставила. Имаше още нещо, за което да я вини, а заедно с това и да я презира. Майка й бе пренебрегнала и занемарила задълженията си като принцеса на Инвърнес и не бе предала наследеното от своята майка на дъщеря си.
Тези мисли бяха породени не защото Меридийн искаше да носи офиковата корона. Твърде дълго бе презирала тази роля. За първи път, обаче, си задаваше въпроса дали отказа й е нейно дело. Майка й никога не бе говорила гордо за това, че е принцеса на Инвърнес. Такива бяха обучението и подготовката на Меридийн за нейната съдба.
Ривъс стисна по-здраво ръката й. Меридийн изостави тревожните съмнения и видя язовеца отново да пресича пътеката. Животното отиваше към мястото, където бяха вързани конете им.
Меридийн се наклони към него и прошепна:
— Дали конете няма да я изплашат?
Ривъс я придърпа обратно зад заслона на развалините.
— Само хората я плашат.
— Можем да спасим малките.
— Можем, ако се наложи, но е по-добре да оставим майчинството на майките.
В гърлото на Меридийн заседна буца. Извърна поглед встрани.
— С изключение на случаите, когато става дума за тебе — нежно добави той и я привлече към себе си. — Помниш ли последните думи, които ти казах, преди старият крал да те отведе със себе си?
Почувства се изоставено дете, което има нужда от грижи.
— С нищо няма да помогнем, ако повтаряме обещанията на едно момче.
— Заклех се, че ще дойда за теб. Дадох обет пред душите на всичките си предци, че ще ти помогна да изпълниш предопределението си.
За няколко седмици той бе променил мнението й за деня, отбелязал прелом в живота им. С нежни думи и несекваща решителност той бе превърнал в мил спомен онова време на горчивина.
След това я целуна така, както обичаше — необуздано, силно, но същевременно до болка нежно. Привличаше я топлината му и доволството, което я очакваше.
Лек ветрец погали кожата й и разведри горещината, която тлееше между тях. Гората притихна и ако копнежа беше песен, то тя живееше в ударите на сърцето й и в ромона на горещата й кръв, течаща във вените й.
Изпуснатият му на свобода копнеж й говореше с езика на интимната близост и я подканяше да направи последната стъпка. Да му предаде душата си. Капанът на убеждението се затвори около нея. Тя пренебрегна гласа на разума и му отдаде сърцето си.
— Не трябва — агонизиращо рече той.
