— Последният бе откупен от семейството си пет години, след като ти си тръгна.
— Значи си бил на осемнайсет години и си победил войниците на Плантагенет?
— Имах Броуди и подкрепата на Форбс. Беше ми достатъчно. Разкажи ми всеки миг от престоя ти в Англия.
— Престой ли? Аз си създадох дом там, а също и приятели. И не променяй темата. Как успя да сключиш толкова много съюзи?
— Станах домакин на хайлендските турнири и се запознах със старейшините. Маккуинови станаха първите ми съюзници. Дръмънд беше пленен от стария Едуард, а Рендолф тъкмо бе станал старейшина на клана. Победих го в турнира и като награда поисках да обучавам Съмърлед. От самото начало сме добри приятели с него.
— Ами клана Макгиливри?
— Първите два пъти участваха в турнирите. Оттогава идва само Уилям. За мое разочарование той също престана да идва.
— Той ми изпрати бележка.
Реакцията на Ривъс беше незначителна, но тя разбра, че е изненадан.
— Кога? Как?
Явно бе казал истината, че не е гледал в пакета с птичето гнездо. Значи уважаваше тайните й. Колко нетипично за един шотландец, помисли си тя.
— Беше сложил бележката в подаръка, който ми предаде.
— И какво пишеше в бележката?
— Че съм в опасност.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Не те грози никаква опасност, Меридийн — рече Ривъс.
От седмица насам спореха по този въпрос.
— Сигурно ме мислиш за глупачка.
Стояха близо до кръга от офики. Из двора почти не се мяркаха хора. Слънцето хвърляше отблясъци върху сребърната диадема, която придържаше воала на Меридийн към косата й. Ривъс си я представи как изглежда в леглото до него — с извити в доволна усмивка устни и дрезгав от любов глас.
Окрилен от тази мисъл, той додаде с надежда:
— Искам само щастието ти.
— Като на всяка моя крачка ме следват въоръжени пазачи ли? — Тя изгледа свирепо Съмърлед и Броуди, които придружаваха нея и Сирина на разходките им. — Би ли се радвал на живота си, ако си заобиколен от войници?
Ако й напомнеше, че самият той е войник, само щеше да предизвика гнева й. Ривъс предпочиташе да намери нещо, за да я развесели.
В другия край на двора се отвори вратата на конюшнята. Един куриер, облечен в ливрея на Чаплинг, изведе коня си. Слава Богу, че Меридийн гледаше към Ривъс и не можа да види заминаването на конника. Съобщението, което Ривъс току-що бе получил от баща й, вещаеше неприятности. Предпочете да не й казва това.
— Е? — подкани го тя, с напрегнато от решителност лице. — Нищо ли няма да кажеш?
— Мога само да кажа, че животът на ергена има определени предимства.
Тя се опита да си придаде възмутен вид, но не успя.
— Съмърлед е тук, за да носи кошницата ти и за да ухажва Сирина — побърза да добави Ривъс. — Броуди е с тях, за да ги наблюдава.
— Ха! — Тя пристъпи толкова близо до него, че буквално можеше да почувства решителността й. — Няма да ме предумаш да приема собствената си армия. Сигурна съм, че Броуди е достатъчен.
Броуди сам бе предложил да я придружава. Брат й Уилям бе изпратил съобщение, че скоро ще ги посети. Веднага щом пристигнеше, той щеше да я пази, в случай, че на Ривъс му се наложи да отсъства.
— Броуди няма да се съгласи да ти носи кошницата, както Съмърлед. Това е под достойнството му.
Благословения Броуди. Той кръстоса ръце пред гърдите си и стъпи здраво разкрачен.
Меридийн с негодувание погледна бойните гривни върху китките на шерифа.
— Ако ги наречеш носачи, няма нищо да промениш. Сама мога да нося кошницата си.
Бъди убедителен, рече си Ривъс. Тя трябваше да се съгласи на охрана. Събитията от последния час го потвърждаваха. Точно в този момент пратеникът се насочи към главните порти.
— Разбира се, че можеш сама да носиш кошницата си, но тогава Съмърлед ще трябва да се откаже от компанията на Сирина.
— Би могъл да я ухажва в голямата зала или при кладенеца. — Тя посочи с ръка точно в неподходящата посока.
За да й попречи да погледне натам, Ривъс взе ръката й и се опита да обърна вниманието, й към себе си.
— По-добре е да я ухажва под погледа ти.
Сирина се присъедини към усилията на Ривъс.
— Не можете да се разхождате сама, лейди Меридийн. Няма да бъде прилично.
— Не и в Хайлендс — подигравателно подхвърли Меридийн, като впи очи в Ривъс. — В Шотландия е модно дамите да се разхождат със своя армия.
— Ако това е армия — не се сдържа Ривъс, — тогава аз съм краварка.
Тя му хвърли такъв поглед, че Сирина се сви изплашено.
— Няма да позволя да иронизираш напълно основателното ми възражение. Аз съм затворница и това не ми допада.
Уважението му към нея го накара да сдържи острия си отговор.
— Това е само за известно време, Меридийн. Ще го изтърпиш ли заради съпруга си?
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, сякаш призоваваше търпението си. Нямаше да влезе в личен спор с него, не и когато имаше други хора. В това той беше сигурен. Надяваше се Меридийн да се смили и да поговори насаме с него. Но вече една седмица, не бе успявал да остане насаме с нея. Неговият ключ за апартамента й бе изчезнал. Факта, че го отбягваше пред хора, от една страна го забавляваше, но от друга разочароваше.
Стигаше му за днес, но чувстваше, че и на нея раздялата действаше по същия начин. Просто тя беше прекалено горда, за да признае, че той й липсва.
— Ще го направиш ли?
Тя отвори очи.
— Да, ако ме вземеш с теб на езда. Сами!
Противоречието в искането й го накара да се замисли. Непокорството в очите й го подтикна да й отговори дяволито:
— При условие, че яздим в галоп, за да…
Тя запуши устата му с длан. за да спре ироничната му забележка. Той целуна дланта й.
Меридийн дръпна рязко ръка и попита:
— Съгласен ли си?
Трябваше да откаже, като се имаше предвид изпратената от баща й бележка. Но Ривъс Макдъф, бе спечелил уважението и съюзничеството на хайлендските старейшини не с покорството си към Кътбърт Макгиливри.
Налагането му се бе превърнало в негов начин на живот.
— Да или не? — настоя тя.
Вратите се отвориха. Пратеникът пое пътя си извън замъка Олдкеърн.
— Да — отпусна се Ривъс. — Тъкмо сега из ливадите цъфтят лилиите. Ще кажа на Коунал да ни приготви една кошница храна и следобед ще тръгнем. — Надяваше се там да могат да поговорят с нея за обикновени неща. — Ако, разбира се, искаш?
