— Но днес не е празник. Мама казва, че е по-добре да оставим леля Ейлис на спокойствие.
Ейлис бе получила нов пристъп. Не се появяваше по време на хранене и излизаше от стаята си само, за да се грижи за градината. Тази ситуация объркваше плановете на младия мъж. През изминалия месец той търсеше начини да бъде край нея, за да могат да се сприятелят.
— Не задавай въпроси на по-възрастните, Сорча — смъмри я той. — Просто предай на Уилям онова, което ти казах.
Момичето го изгледа предизвикателно. Стори му се, че вижда самата Нели Бърк.
— Сорча… — започна предупредително той.
— Да, сър.
Майлс потисна смеха си и се обърна. Щом отмина първото дърво, градината се ширна пред погледа му. Тук шумовете намаляваха. Царството на Ейлис бе винаги спокойно и тихо, тъй като рядко някой опитваше да влезе сред лалетата и вратигата.
Дори сега, с приближаването на зимата, градината се оживяваше от многобройни багри. От дърветата висяха червени гроздове с плодове на калина и цветът им се допълваше прекрасно с жълтото и златното на малкото останали листа. Два-три розови храста предлагаха последните си цветове. На повечето от тях обаче имаше само шипки, чиито оранжеви топчици висяха като специална украса по трънливите стебла.
Грижливо подредена в геометрични фигури, градината бе типично английска. Този факт винаги бе озадачавал Майлс. Може би днес щеше да успее да зададе този въпрос на Ейлис. Възнамеряваше да й каже за парника и да попита какви са предпочитанията й във връзка с неговите размери и разположение. Искаше му се да опознае жената, създала в сърцето на Шотландия това типично английско кътче. Нещо по- специално я свързваше със Сюзън. Съпругата му обаче винаги бе крайно уклончива по тази тема и мълчанието й го нараняваше дълбоко. Може би днес Ейлис щеше да бъде достатъчно разумна, за да може да отговори на въпросите му. Първо обаче трябваше да я открие, а никъде не я виждаше.
Прекрачи купчина изкоренени треви, чиито яркорозови цветчета все още не бяха увехнали. Белите им коренчета бяха безупречно изчистени от пръстта. Очевидно Ейлис съвсем наскоро бе почистила лехата уханен босилек от нежеланите плевели. Несъмнено някаква друга работа бе отвлякла непостоянното й съзнание от унищожаването на бурените. Каква ли беше тази работа?
Започна да я търси още по-усърдно, но все така без успех. Лопатка за изваждане на луковици и изцапани с пръст ръкавици лежаха на една от шестте пейки, подредени във формата на детелина в средата на градината.
— Добро утро, сър. Сорча каза, че сте искал да ме видите.
Майлс се обърна. Уилям си проправяше внимателно път през леха във формата на лилия. Юношата вече бе готов за пътуването. На едната си ръка бе преметнал тежка вълнена туника. Под мишницата на другата бе стиснал кожената папка с инструкциите и кореспонденцията за Куксън.
Уилям се бе приспособил към начина на живот на планинците така бързо и безболезнено, както един бедняк привиква към богатството. И господарят му знаеше много добре защо. Шотландия оказваше почти магическо въздействие върху човека. Проникваше в мечтите му за дом и пускаше в душата му такива дълбоки корени, че той вече бе неспособен да мисли за други земи.
— Добро утро, момко.
Юношата премести пакета и протегна уверено ръка за поздрав.
— Както виждам, си привършил с… ъ-ъ… със сбогуването.
Младежът почервеня.
— Да, сър.
— Значи всичко е готово?
Уилям изпъна гръбнак.
— Всичко, сър, с изключение на списъка с нещата, които искате да донеса от лондонския ви дом. Може би Куксън е успял да продаде имението.
На Майлс му се прииска да се разсмее при вида на разбиращите пламъчета в очите на юношата, несъмнено резултат от талантите на Джени Кийгън.
— Сигурен съм, че го е направил.
Възнамеряваше да изненада Сюзън, като поиска да изпратят в Роуард килимите и мебелите. Извади от джоба си лист хартия и го подаде на момъка.
— И се погрижи Маки да опакова добре далекогледите и да наглежда пренасянето на стенния часовник от вестибюла… Не ми се иска да пострадат.
— Да, сър. Тя с радост ще се занимава с…
Пронизителен вик разцепи въздуха.
Майлс подскочи и се огледа, но не забеляза никаква промяна, освен, че страничната врата на замъка бе леко открехната. Отекна втори писък. Младият мъж се спусна по посока на крясъците. Чу стъпките на Уилям, който бе хукнал след него.
Майлс се чувстваше напълно объркан, докато проклинаше пътечките, които свършваха наникъде. Да не би Сюзън да бе паднала? Да не би да бе изгубила бебето? Побягна още по-бързо, подгонен от страх. Точно преди да стигне отвора в стената, жената от другата страна извика отново. Гласът й бе пълен с ужас и отчаяние. Звукът сякаш удари младия мъж в гърдите и ушите му писнаха.
Сграбчи страничната врата с две ръце. Пантите изскърцаха гръмогласно. Натисна с цялата си сила. Най-после вратата поддаде. Отвори я широко и се шмугна през отвора.
Спря и се ослуша. Не виждаше никого, но затова пък продължаваше да чува писъците. Хукна към тях. Ударите на сърцето му го оглушаваха, но все пак успя да чуе стъпките на Уилям само на няколко крачки зад гърба си. Под подметките му шумоляха сухи листа. Клонките на кедрите и камфоровите дървета го шибаха по лицето и гърдите. Силният им аромат в ноздрите му се смесваше с неприятния вкус на страха в устата му.
Пътеката го изведе до гробището. Розовата рокля на Ейлис се открояваше като сигнален огън сред морето от сиви надгробни плочи. Вниманието на Майлс бе привлечено обаче от мъжа, който я мъкнеше към мавзолея. Крехката жена бе увиснала като парцалена кукла в силните й ръце. Косите й се бяха разпилели. Сребърните кичури се мятаха върху побелялото й от страх лице.
— Пусни я! — изкрещя той. Човекът се обърна. Моментално пусна Ейлис и тя се строполи на земята. Непознатият хукна. Майлс се спусна след него, като заобикаляше по-високите надгробни камъни и прескачаше по-ниските. Уилям продължаваше да го следва.
— Това е Бартоломю Уикс, нали? — извика юношата — Лакеят на Робърт Харпър.
Майлс хукна още по-бързо, стиснал длани в юмруци, готов да направи на пихтия гадното копеле.
Разстоянието помежду им се топеше. Младият мъж се хвърли върху натрапника, обви ръце около коленете му и го събори долу. Двамата се търкулнаха върху каменистата земя. Онзи опита да се освободи, но Майлс го държеше здраво.
Докато се бореше с желанието си да го смаже, той го държеше здраво. Негодникът местеше ужасения си поглед насам-натам, търсейки начин да се измъкне.
Господарят на Роуард се вгледа в набразденото от белези лице и изръмжа:
— Само опитай да ми се съпротивляваш и смятай, че мъртъв.
Съперникът му се отпусна безволно. Майлс се огледа, като все още дишаше тежко. Ейлис хълцаше край него, а Уилям смутено опитваше да я успокои. По земята ехтяха тежки стъпки. Или това може би ха ударите на сърцето му? Чу Дъндас да дава заповеди. До гръкляна на хванатия се появи меч. Изпълнените с ужас очи се разшириха.
Майлс вдигна поглед. До него, здраво стиснал оръжието, стоеше Грейм, като го гледаше сериозно и с очевидно одобрение. А след това протегна напред свободната си ръка.
— Сега аз ще се заема с негодника, сър.
Тонът му бе тържествен и изпълнен с уважение. Майлс се изпълни със задоволство. Подаде ръка. Дъндас го издърпа от земята и в този момент между двамата премина някаква искра. Кънингам усети особена близост, изпълни се с топли приятелски чувства към шотландския войник.
