някои факти. Дали някой от пресслужбата не би могъл да го замести на пакистанската веселба, като каже няколко трогателни приказки — със сигурност щели да се приемат по-добре от което и да е негово изказване. Вече бе на вратата, когато го повика заместник-началникът на административния отдел Брайс Джейк Лонгориа. Макар че и той като останалите заместник-началници трябваше непрекъснато да тича нагоре-надолу, днес Лонгориа отново седеше зад бюрото си и работеше на компютъра.
— Тъкмо излизах, Брайс. Какво мога да направя за теб?
— Няма да те задържам. Просто се питах дали има някакво развитие по онзи твой въпрос за съдебните заседатели.
— Онзи мой въпрос?
— По който говорихме миналия път. Търсеше човек, който е бил съдебен заседател горе-долу преди сто години.
Глицки затвори очи и прерови паметта си. Поклати глава, готов да се откаже, когато името изплува в ума му.
— Елизабет Кеъри — рече той.
— Може би. Не съм сигурен, че спомена име.
— Точно за нея ставаше дума. Застреляна на прага на къщата си миналата седмица.
— И още не разполагаш с нищо?
— Дори нямах време да се занимавам с нея. Пет минути след като говорихме с теб, научих за бягството на ЛеШон Броуди, а после убиха Боскачи. Така ме завъртя шайбата, че госпожа Кеъри съвсем ми изскочи от главата и все още няма никакъв шанс да се върне обратно там. Защо питаш? Да не би да имаш някаква идея?
— Не — Лонгориа поклати глава и вдигна рамене. — Просто ми замириса на истинска полицейска работа и привлече вниманието ми.
— И ти ли? — В гърлото на Глицки заклокочи смях.
Лонгориа махна с ръка, сочейки наоколо.
— Този кабинет — каза той. — Нали знаеш как е.
— Слушам те.
— Та накъде си се запътил?
Глицки пристъпи една крачка напред.
— Между нас казано, Брайс, бягам от училище. Отивам да разгледам някои изложби на оръжие.
— За какво?
— Да видя кои продават нелегално заглушители. Никой не е чул изстрел, когато са убили Боскачи.
Лонгориа вдигна пръст, обърна се към компютъра си и натисна няколко клавиша.
— Виж първо това — каза той. — Може да ти спести разходката.
Глицки, който не гореше от желание да си спести разходката, се приближи и се облегна на бюрото.
— Какво трябва да гледам?
— Току-що въведох търсене за „заглушители на оръжие“. Знаеш ли колко сайта излязоха? — Той придвижи курсора. — Пет хиляди осемстотин двайсет и един. А ти се каниш да обикаляш изложби.
— Може да стане по-бързо, отколкото да преравям всичко това.
— Пък и няма да си затворен в кабинета си.
— Най-вече. — Глицки се залепи за екрана. — Откога заглушителите станаха законни?
— О, няма такова нещо — оживи се Лонгориа. — От тези сайтове става ясно, че продажбата на заглушители е разрешена само за правителствени агенции и полицейски звена.
— Полицейски звена ли? Ние не ги използваме.
— Напротив. ТАС разполагат с няколко. Тактическото звено. Не го ли знаеше?
— Не съм имал много вземане-даване с ТАС.
— Когато кацнат на покрива на сграда със заложници, като слизат надолу по етажите, те гърмят по лошите момчета, изпречили се на пътя им, без да искат да будят цялата улица. Това е легално, поне според федералните закони. Но разгледай тези сайтове.
И Лонгориа щракна няколко пъти с мишката.
— Гледай. Има списания с инструкции как да си направиш сам симпатичен малък заглушител с подръчни средства. Разбира се, те са с гриф „Само за сведение“ или „За академични цели“. Сигурен съм обаче, че едва ли някой си е купил такава книжка, за да си измайстори заглушител.
— Не — каза Глицки. — Това би било грешен ход. — Той вече бе решил, че все пак ще предприеме своята обиколка, колкото и малко изгледи за успех да имаше. Сбогува се с Лонгориа, но на вратата се обърна още веднъж.
— Все пак, ако откриеш нещо за Елизабет Кеъри, ще се радвам да го науча.
— Ще запомня.
Всеки уикенд в Северна Калифорния се състояха изложби базари на оръжия. Глицки бе проверил в интернет, после проведе два телефонни разговора и узна, че този уикенд щеше да има изложения в няколко окръга — Санта Роза, Сан Хосе, Фримонт, както и в Сан Франциско Кау Палас, който беше в Брисбейн, окръг Сан Матео. Колкото повече обмисляше идеята — при положение, че нямаше да си губят времето да търсят някакъв професионален стрелец — толкова повече му харесваше. Всъщност заглушителят наистина можеше да го отведе до някаква следа. Или поне, както бе казал на Лонгориа, щеше да му помогне да се откъсне за малко от офиса и от безкрайните срещи в първия истински хубав ден тази година.
С туристическите боти и камуфлажното облекло се чувстваше далеч по-удобно, отколкото с униформата. Освен това така не приличаше много на ченге — в случая камуфлажът бе от предимство. Докато пътуваше към Кау Палас, той уреди негови хора под прикритие да присъстват на останалите шоута и да му докладват резултатите в понеделник. Ако изскочеше нещо, Глицки можеше да подбере интернет доставчиците и да вземе от тях списъците с адресите на клиентите. Дори ако успееше да склони „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“ да им сътрудничи, щеше да отнеме толкова време, колкото да преровят ръчно всички наказателни дела от двайсет и пет годишната практика на Боскачи. Но сега, в ранния следобед, той бе на път към изложбата, возен от личния си шофьор. Паганучи насочи черния таурус към паркинга на Кау Палас и Глицки го освободи за два часа.
Дясната половина на огромната, подобна на хангар конструкция помещаваше над триста щанда, претъпкани с всевъзможни видове оръжие, както и със съответните помощни облекла, екипировки, амуниции и литература. Можеше да се намери всичко — от най-малкия въобразим пистолет с един куршум до ловджийски пушки, снайпери, винтовки, както и всякакъв тип барабанни револвери с шест патрона и полуавтоматични оръжия. Разбира се, изложбата не се ограничаваше само до огнестрелни оръжия — производителите бяха изложили забележително богат асортимент от паравоенни и приспособления за лична употреба, включително арбалети, ловджийски и бойни ножове, прашки с дървени чатали и кожени аксесоари. А имаха по един щанд на края на всяка пътека. Изглежда бизнесът им процъфтяваше. Глицки нямаше как да не констатира, че въпреки непрестанните нападки на антиоръжейното лоби Втората поправка си бе взела своето, дори в такава либерална Мека като Сан Франциско. Това му достави радост.
Като ченге, макар да бе загрижен от факта, че все повече заредени пистолети попадаха в ръцете на деца и — или — престъпници, той нямаше нищо против идеята хората да притежават лично оръжие за самоотбрана и за защита на домовете си. По-малко очарован остана от страховитите снайпери и ножовете със зловещ вид — оръжия, чието единствено предназначение можеше да бъде военно и чиито единствени мишени бяха човешките същества.
Но не видя никакви заглушители.
Във всичките петдесет щата заглушителите бяха незаконни, но същото се отнасяше и за марихуаната. Глицки не вярваше, че заглушителите се намираха по-лесно от дрогата, но един от информаторите му, два пъти осъжданият Уолтър Флегър, на когото бе позвънил по мобилния телефон, го упъти вярно. В Кау Палас трябвало да потърси някой си Морт. Нужно било само да си приготви стодоларова банкнота и да има подръка още една хилядарка в брой.
През първия час Глицки обиколи изложбата, като на пет щанда спря да си побъбри с продавачите, дребни производители. Дълго време не беше излизал на улицата и сега чувстваше, че плува в свои води. Усещането беше приятно.
