— Не съм въоръжен.
— Всички казват така. Предпочитам да се уверя с очите си.
Глицки го накара да отстъпи от оградата и, все още с лице към нея, да се облегне на длани и да разкрачи широко краката си. След като го претърси, Глицки му позволи да се изправи и да се обърне.
— Какво искаш? — попита мъжът.
Като не преставаше да се цели в гърдите му, Глицки каза:
— Покажи ми някакъв документ за самоличност.
От шофьорската книжка на мъжа стана ясно, че се казва Джеймс Мартин Юинг и живее в Редуд Шорс, на около десет километра южно оттук. Глицки пъхна портфейла му в задния си джоб.
— Какво искаш? — попита отново мъжът.
— Все още се опитвам да реша — отвърна Глицки. — Струва ми се, че днес е щастливият ти ден. Аз съм от полицията на Сан Франциско.
Мъжът реагира необуздано.
— Дявол да го вземе!
Глицки запази спокойствие.
— Всичко, което искам от теб, е онова малко тефтерче с телефонните номера на клиентите ти. Него и парите си, естествено. Мислиш ли, че можем да го уредим мирно?
Очите на Юинг се бяха превърнали в цепки, докато обмисляше трескаво отговора си.
— Какво друго?
— Колко заглушителя си продал тук през последните няколко месеца, помниш ли?
— Не знам.
— Джеймс — Глицки насочи пистолета към капачката на коляното му, гласът му бе тих, но заплашителен. — Не се прави на ударен. Изработваш сам повечето от тези заглушители, нали?
— Да. У дома имам железарска работилница.
— Така. Виждаш ли? Вече започваш да ми сътрудничиш. Затова те питам пак, докато още си в настроение. Колко от тези джаджи си продал, да кажем, последния месец?
— Примерно десет.
— Десет за един месец. Това ли е средният им брой?
— Горе-долу. Виж, човече, ако наистина си ченге, си играеш с огъня.
— Оценявам загрижеността ти — каза Глицки. — Сега дай да видя тефтерчето. Хвърли го на земята до краката ми. — Глицки се наведе да го вземе и го разтвори. Беше съвсем малък бележник, с по десетина реда на страница. Една трета беше запълнена с телефонни номера. Явно Юинг беше в бизнеса отскоро. Глицки пъхна бележника в джоба на ризата си. — Добре, Джеймс, ето какво искам от теб. Дай ми ключовете от вана си. Сега искам да тръгнеш през паркинга към ей онзи изход, най-далечния. Тръгвай, малко движение ще ти е от полза.
— Ще ме застреляш в гръб.
— Не мисля, но при всички положения върви и не се обръщай. Хайде.
— Портфейлът ми е у теб.
— Точно така. Ще го оставя в колата.
Юинг огледа паркинга за помощ, но в петък следобед тук не беше оживено. Най-после тръгна. Когато измина стотина метра, Глицки затвори задните врати, покатери се на седалката на шофьора, отвори прозорците и запали мотора. Като погледна в огледалото за обратно виждане — Юинг продължаваше да върви — той се обърна, взе металната кутия от тезгяха и извади парите си. Прегледа останалите банкноти и прецени, че са някъде към две хиляди долара, после затвори кутията с парите и я остави на мястото й.
Подкара вана към изхода, до който бяха паркирани две празни коли на полицията от Брисбейн. Нарочно спря така, че да блокира пътя им, и слезе, като остави мотора включен, а портфейла на Юинг — на предната седалка. После напусна паркинга и скочи на задната седалка на очакващия го автомобил — Паганучи беше точен, като му нареди да натисне газта и ако трябва, да пусне сирените и светлините. Имаше среща със съпругата си и не искаше да закъснява.
— … най-голямото удоволствие, което съм изпитвал като ченге.
Трея го докосна нежно по лицето.
— Колко е хубаво, че отново те чувам да говориш за удоволствие.
— Смяташ, че е хубаво да говоря за това? Представи си какво е да го
— Каза мъжът, който неотдавна открадна стреличките на най-добрия си приятел за забавление.
— Това беше отмъщение, не забавление. Честта ми беше засегната.
— Аха.
Двамата бяха хапнали сандвичи и борш в един деликатесен безименен бар на Клемънт, и сега бутаха количката на Рейчъл, като се наслаждаваха на мекия сумрак и необичайната за сезона топлина.
— Най-хубавото е, че разполагам с номерата от тефтерчето на господин Юинг и най-късно до понеделник ще имам списък с имената на клиентите му. Това са реални хора, с които ще се заловим, всеки от тях е нарушил закона за притежаването на заглушител и аз ще насъскам ченгетата по петите им.
— Наистина ли вярваш, че някой от тях е убил Алън?
— Не, малко вероятно е. Но поне ще проверим. Може някое от имената да изскочи в друга част от разследването.
— А междувременно ти ще се ровиш в убийството и светът пак ще е хубав.
Глицки не отговори, но знаеше, че Трея има право. Той я прегърна през рамо и я притегли към себе си.
— Не искам да изглежда така, все едно танцувам върху гроба на Алън, но като търся убиеца му, смятам, че си запълвам времето с нещо наистина полезно. Не е като да ходя по разни срещи. — Някаква мисъл му се мярна и той се прекъсна. — Какво ще кажеш за това? Ще опитам да привлека „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“, за да ни помогнат. Те имат достъп до списъци на хора, поръчали заглушители по интернет. Сигурно няма да са склонни да споделят информацията, но след като разполагам с имената от списъка на Юинг, може би ще успея да сключа сделка, нали?
— Това ти липсва, нали Ейб? Разследването на случаи.
Той измина още няколко крачки, после спря, обърна се и я целуна.
— Така ли мислиш?
20
Родителите на Лора Райт не пожелаха да се срещнат с Харди. Не се поддадоха на уверенията му, че работят за една и съща цел — да открият убиеца на Лора. Не искаха да разговарят и с никого, който имаше нещо общо със защитата на убиеца на тяхната дъщеря. Родителите на Лани Ропк също проявяваха недоверие, но най-после склониха да се видят. Джун държеше на разговора, който Харди щеше да проведе със сина й, да присъства и съпругът й Марк, затова уговориха срещата за шест и половина.
В определения час Харди позвъни на входната врата.
Четиримата седнаха около маса от ковано желязо в едно патио18, отделено с параван от кухненската врата на къщата, издържана във викториански стил. Подобни внушителни сгради се издигаха на цялата Ървинг Стрийт. Задният двор бе ограден от всички страни с висок и спретнато подрязан жив плет, а върху моравата в дъното падаха дълги сенки. Дворът беше достатъчно просторен, та да побере цяла детска площадка — люлка, пързалка и пясъчник, както и половин баскетболно игрище. Отляво на Харди имаше покрита веранда от секвоя с голямо джакузи. Представиха Харди на останалите членове от семейството — две сладки и добре възпитани девойчета на име Ким и Сюзън, които обаче веднага изчезнаха, щом Марк предложи да се настанят в патиото. Джун наля на всички студен чай с лимон от висока глинена кана.
Бяха красиво семейство, в което момичетата много приличаха на майката, а момчето — на бащата. Двете дъщери бяха наследили чипия нос и атлетичната фигура на Джун, а Марк и Лани, и двамата дългурести, с едър кокал и изпъкнала адамова ябълка, с млечносини очи и румени страни, спокойно можеха
