последен път, преди пистите да затворят — но сега неотложността на случая осуетяваше всичките му намерения. И ето че в тази топла петъчна вечер той бе на път за Поплар Авеню в Бърлингейм, на десетина километра южно от града. Паркира — доста рисковано! — на една празна алея за коли и се отправи по застланата с камъни пътека през моравата към верандата на едно кокетно бунгало. Тя беше осветена и той натисна звънеца, който отекна във вътрешността.
Вратата се отвори.
— Господин Харди? — Заучена, неутрална усмивка. — Заповядайте, моля. — Мъжът му подаде ръка. — Аз съм Нед Муни.
Бащата на Муни живееше в имот на Баптистката църква, където служеше като пастор, макар че тази вечер не носеше свещеническата си якичка, а черен пуловер с остро деколте и широки черни панталони. Харди го последва в сумрачна, но приятно обзаведена всекидневна с малък роял в единия ъгъл и голяма вградена библиотека от тъмно дърво с книги и списания, събирани сякаш цял живот. Седна на единия от двата тапицирани с червена кожа столове, който му посочи Муни.
Свещеникът седна на другия, облегна се и отново се усмихна със служебната си усмивка, преметна крака един връз друг и скръсти ръце на скута си.
Под очите му личаха дълбоки торбички, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, което не се дължеше само на слабото осветление. Няколко кичура посивяла коса покриваха голото му теме. Преподобният Муни изглеждаше поне на седемдесет години. Макар ръкостискането му да бе здраво, а походката — уверена, на Харди му се стори много уморен, все едно бе на края на силите си.
— Казахте, че защитавате момчето, обвинено в убийството на Майкъл — започна той с овладян глас, — така че не си представям с какво мога да ви бъда полезен.
— Нито пък аз, преподобни, но ви уверявам, че съм не по-малко заинтересован от полицията да открия истинския убиец на сина ви. И не вярвам, че това е моят клиент.
— Така ли? И защо? Доколкото разбрах, доказателствата срещу него са необорими.
— Всъщност в тях има доста пролуки, не на последно място липсата на физическа връзка между него и оръжието на убийството. Няма следи по ръцете му, които да сочат, че в онази нощ е стрелял с пистолет. Тепърва трябва да го докажат.
Муни разтърка уморените си очи.
— И още не са го доказали?
— Не, сър.
— Ами крясъците? Не свидетелства ли съседът отгоре, че цялата вечер са се карали?
Харди се намести на стола си.
— Тази сутрин разговарях с Андрю точно за това. Знаете ли коя пиеса са репетирали?
— Да. Мисля, че беше „Кой се страхува от…“ — Той замълча. — Пиеса, в която героите си крещят почти през цялото време, нали?
— Да, сър. — Харди направи пауза. — Не са се карали. Само са репетирали.
Муни се свлече в стола си. Със затворени очи той затисна устата си с шепи и издиша в тях. Най-накрая отвори очи.
— Всъщност няма значение — каза той. — Това няма да го върне.
— Не. Но виновникът трябва да бъде наказан. Синът ви сигурно би го искал. А вие?
Свещеникът почти лежеше на стола си.
— Прекарал съм целия си живот в служба на Бога, господин Харди. Не разбирам защо Той ми причини това. След като ми отне Маргарет, остана ми единствено Майкъл. — Искреността на мъжа беше покъртителна. — Той беше моята радост и гордост. — Муни посочи с несигурна ръка. — Виждате ли онова пиано? Трябваше да чуете как свири на него Майкъл. Свиреше и пееше като ангел, още от дете. Имаше огромен, даден му от Бога талант. Такова чудесно момче. А онези касети, виждате ли ги? На втория рафт? Това са записи на актьорските му изпълнения — в телевизията, дори в киното. Мислех си, че ако някой е роден с такава дарба, Господ няма да иска да го прибере толкова бързо при себе си. Мислех си…
Харди го разбираше много добре. Самият той бе загубил невръстен син преди повече от трийсет години, също на име Майкъл, както внезапно осъзна, но нямаше намерение да се разчувства. Беше тук заради своя клиент.
— Преподобни Муни — гласът му прозвуча неканен сред тишината на стаята. — Ако оставим настрана артистичните му изяви, какъв беше животът му? Опитвам се да разбера дали някой не би имал причина да иска да го нарани.
Старецът поклати глава.
— Той нямаше врагове. Всички го обичаха.
— Знаете ли дали не е имал конфликт с някой от учениците си? Например затова, че му е писал слаба оценка?
— Вие наистина не сте го познавали, нали? Той пишеше най-хубавите оценки в цялото училище. Понякога го питах дали не трябва да е по-строг с тези деца, дали не им оказва лоша услуга, като е толкова мек. Той не бе подготвен за истинския живот. Но винаги ми повтаряше, че не разбирам важността на оценките в днешно време. Дори да имаш само една оценка „добър“, можеш да се сбогуваш с колежа. А той не искаше да проваля шанса на децата.
— Виждахте се често, нали?
— Най-малко веднъж седмично. Идваше на неделната служба и оставаше за обяд. Всяка седмица. Бяхме много, много близки.
— Значи сте осведомен за социалните му контакти. Говореше ли ви за тях? Знам, че е живеел сам…
Муни се изправи на стола си, горящ от желание да говори за Майкъл.
— Почти се беше отказал да се среща с жени. Имаше два брака, но нито един от тях не излезе сполучлив. Мисля, че това бе най-голямото му разочарование в живота, особено след прекрасния живот, който водеше семейството ни, докато беше малък. Нашият брак с Маргарет беше образец за него, сигурен съм. И когато неговите се провалиха… Звучи малко странно, но това го пречупи някак си, сигурен съм. След като се разведе втория път, си науми, че никога вече няма да създаде семейство. Казваше, че ако му е писано, Господ ще се погрижи.
— Преди колко време бяха тези бракове?
— И двата, преди да навърши трийсет. Продължиха по две години. А жените бяха чудесни — Тери и Катрин. Изглежда просто се стремяха към различни неща. Освен това, разбира се, животът на артиста не е лесен. Не изкарваше много пари. — Муни въздъхна. — Мисля, че тези провали и постоянните му финансови затруднения го накараха да се захване с учителската професия, която най-после му донесе удовлетворение. Знам, че си обичаше работата — децата, пиесите, всичко това. Беше си неговият живот, може би не онзи, който бе избрал като млад, но този, който Бог му бе отредил. Беше хубаво.
Харди огледа за последен път сумрачната, красиво подредена стая. Ако имаше нещо в живота на Майк Муни, което бе изиграло роля за смъртта му, Харди бе сигурен, че баща му не знае нищо за него.
Докато шофираше по магистралата с вдигнат покрив, заслушан в новините, за да разбере къде има задръствания и да реши дали да поеме към дома по шосе 101 или 280, Харди изведнъж се наведе напред и усили звука на радиото.
— Полицията на Сан Франциско разследва две убийства, станали през петнайсет минути тази вечер в окръг Туин Пийкс. Двете жертви са били застреляни в домовете им, очевидно близко разположени един до друг. Смъртта им е настъпила незабавно. Полицията още не е установила някаква непосредствена връзка между жертвите — мъж на средна възраст и възрастна жена, но не изключва възможността двете убийства да са дело на един и същи стрелец. Убийствата не са свързани с организираната престъпност. Полицията съветва жителите на района да бъдат особено предпазливи, когато отварят вратата на непознати. Досега не са се появили свидетели, които поне приблизително да опишат заподозрения.
Харди превключи на музикалната си уредба и след минута вече слушаше компактдиска на Никъл Крийк, завладяващата и прекрасна песен „Приказка за фара“. Беше му писнало от убийствата в този град, макар някакво смътно чувство да му подсказваше, че месецът щеше да се окаже необичайно кървав. Така или иначе задачата му с Андрю беше достатъчно тежка, а за момента бе лишен от всякакви идеи.
