Адвокати на защитата

Ву не се прибра вкъщи.

Имаше да наваксва осем работни часа от предишния Ден и след като Бранд я остави пред службата, тя влезе в офиса си и затвори вратата след себе си. До шест часа нахвърля паметната записка от шестнайсет страници, за която я беше помолил Фарел: ставаше дума за това дали е изтекъл или не срокът на давност на жалбата на един клиент, подал оплакване за небрежно отношение срещу лекаря на жена си, който, въпреки че я бе преглеждал няколко пъти, не й беше поставил правилната диагноза — рак на гърдата — докато не бе станало прекалено късно. Ву се задълбочи в проблема — необходим беше много тънък анализ, за да се установи кога започва да тече срокът на давност — дали от момента на първоначалната диагноза или когато щетата е била „забелязана“. Освен това Фарел й бе отпуснал двайсет хонорувани часа и този път, за разнообразие, тя смяташе, че се е справила успешно.

Малко след това й доставиха китайската храна, която беше поръчала, и тя я излапа на бюрото си, докато преглеждаше досиетата на два случая, придвижени на етап предварително разглеждане — единия за кражба на компютърен софтуер, а другия за продажба на метамфетамини, усложнен от подозрението за прикрита търговия с оръжия. И по двете дела тя не хранеше ни най-малко съмнение, че клиентите й са извършили онова, в което бяха обвинени.

Нито пък някой от тях го отричаше. Тя дори още не ги беше разпитала — преди предварителното изслушване щеше да бъде ненужно и дори малко грубо да ги притиска прекалено, за да й разкажат какво се е случило. По-добре първо да се запознаят с доказателствата и после да решат какви версии ще представят. Ако бъдеше осъден, клиента с амфетамините го заплашваше доживотен затвор, тъй като това щеше да е третото му провинение. Компютърният тарикат си мислеше, че правилата не важат за него. Той беше досаден и упорит и непрекъснато се оплакваше, че датата за явяването му в съда му била неудобна и защо Ву още не била успяла да свали обвиненията от него. Явно още не бе готов да се сблъска със суровата действителност.

Беше вече десет часа и тя остана съвсем сама в офиса. Вчерашният махмурлук се бе превърнал в смътен спомен. Тя се отмести от бюрото си, като си помисли, че е петък вечер и е работила повече от цял един ден, за да изкупи вината си. Беше време да празнува, да забрави, да докаже отново колко е желана, колко е чаровна, забавна и достойна за любов.

Очите й се спряха на бащиния й портрет, поставен в рамка на бюрото й. Запита се дали сега може да я види, дали я наблюдава оттам, където се намира. Като седна отново, тя придърпа снимката. Доколкото знаеше, баща й никога в живота си не беше „гулял“. Вършеше си работата, изпълняваше отговорностите си, възпита и отгледа трудната си дъщеря съвсем сам.

Втренчи се в образа му. Ако не я беше харесвал, сега щеше да му покаже. Повече нямаше нужда от него. Това бе най-голямото наказание, което успя да му измисли. Можеше да бъде напълно независима, финансово осигурена и емоционално недосегаема. Сама.

Сама.

— Хайде, татко. Кажи ми нещо — произнесе на глас тя.

Но не беше бащиният й глас, а гласът на Бранд, който прозвуча в главата й: За миг си помислих, че между нас има нещо. Имам предвид, нещо лично. Тя го видя да се потупва по гърдите. Тук вътре.

Облегна се и затвори очи, опитвайки се да се овладее. Когато ги отвори, погледът й попадна върху картонената кутия с папките по делото Бартлет. Тя се пресегна и я придърпа към себе си. Все още под въздействието на двата случая, които бе преглеждала току-що, изведнъж я порази разликата между тях и този тук. Всъщност, между всичките й досегашни клиенти и Андрю.

Била е съвършено сляпа в началото, когато смяташе, че момчето е виновно подобно на предишните й клиенти. Но сега, докато разгръщаше страниците в папките — полицейските доклади, аутопсиите, снимките от мястото на престъплението, стенографски записи от разпитите на Андрю и всички свидетели по делото — тя се опита да погледне нещата в нова светлина, този път обаче с презумпцията, че действително може да е невинен.

Разбира се, Андрю не се бе отклонил от първоначалната си версия, дори когато го бяха запознали с новите факти, които се предполагаше, че трябва да го заковат: намираше обяснение за всеки от тях. Андрю бе интелигентен млад човек — „Перфектен убиец“ го илюстрираше достатъчно ясно. Имаше нещо перверзно в упоритото му придържане към собствената му версия, дори когато нещата изглеждаха толкова зле за него, че вече не можеше да храни никакви илюзии. Ву намери мястото в разказа му:

Би ли допуснало умно момче като мен тези идиотски грешки, ако наистина беше виновно? Не, щеше да излъже и за тях. Щях да измисля по-правдоподобна история. В това нямаше ли да има повече смисъл?

Всъщност наистина щеше да има, тя трябваше да го признае.

Отвори жълтия си бележник и написа най-отгоре на първата страница: „Първи критерий: Степен на криминален умисъл“. Като извади останалите страници на „Перфектен убиец“ от папката, тя задъвка края на писалката си, опитвайки да се сети за всеки момент от разказа на Андрю — измислица, съчинена от него, изрично си напомни това — който говореше повече за невинността, отколкото за вината му.

Утре, събота, щеше да напише възражението до съдия Джонсън заради неуместното избързване с процедура 707. Още не бяха започнали истински, а вече имаха повод за обжалване. Може би дори щяха да получат писмена заповед, като въвлекат и Апелативния съд, преди 707 още да се е състояла.

Тя вече си бе уговорила срещи, за да подготви седмината свидетели, които двамата с Харди бяха избрали да дадат показания по различните критерии.

Отчаяно й се искаше да поговори отново с Джейсън Бранд — ръката й бе посегнала към телефонната слушалка вече десетина пъти, докато работеше. И всеки път я отдръпваше. Но чувстваше, че трябва да му се извини. Трябваше да му каже какво мисли за всичките си грешки, за безкрайната върволица от грешки, които беше допуснала. Искаше да му каже, че е започвала да разбира какво я бе тласкало към тях. Призраците, които я преследваха. Ръката й отново посегна към телефона. Ако вдигнеше, щяха да говорят. И разговорът нямаше да е за Андрю.

Тя натисна цифрите, чу сигнала свободно, после се включи телефонният секретар. Разбира се. Беше петък вечер. Разбира се, че не си е вкъщи. Тя затвори, преди съобщението да свърши, въздъхна и отвори друга папка.

Очертаваше се дълъг уикенд.

21

Сам вкъщи в събота сутринта, Харди взе душ, облече джинси и синя памучна риза и слезе в кухнята на долния етаж. Наля си огромна чаша кафе и отпи първата благодатна глътка. Откачи черния си чугунен тиган, тежък поне четири килограма, от куката, на която висеше, и включи газта на печката. Обаче бяха привършили яйцата — бе използвал последните за среднощната вечеря с Ейми. Това го забави за миг, но понеже умираше от глад — предишната вечер не бе вечерял — отряза парче масло и го хвърли в тигана да се разтопява.

Сложи в тостера една кифла, отвори хладилника, намери малко шунка и я наряза на парченца заедно с консерва млади картофи, половин глава лук и една червена чушка. След като сместа се позапържи, добави супена лъжица брашно и кубче бульон, разбърка всичко, докато се получи тъмен пастет, сипа кафена чаша вода и отново разбърка. Когато кашата се сгъсти, опита я, прибави сос „Уорчестър“ и „Табаско“, после пак разбърка. Изключи котлона и отиде да вземе вестника.

Като разполови препечената кифла и я заля със сместа, установи, че закуската му е поне толкова хубава, колкото повечето от специалитетите на Лу Гърка. Може би трябваше да запише рецептата и да му я предложи. Чуй щеше да сервира ястието върху ориз, вместо върху препечена кифла, и навярно щеше да използва соев сос вместо „Уорчестър“, но храната беше евтина и — поне за Харди тази сутрин — достатъчно питателна. Можеше да кръсти ястието „Енергиен миш-маш“. На Ейб щеше да му хареса. Двете убийства от предишната вечер заемаха първата страница на вестника. Съвпаденията, за които бяха споменали по