радиото, бяха развити в хипотеза — убиецът е бил един. Бяха намерили на местопрестъпленията деветмилиметрови куршуми и полицията бе извършила балистични проби, за да установи дали са от едно и също оръжие. Но и в двата случая не бяха открити следи от проникване с взлом. Жената, Идит Монтроуз, беше на седемдесет и две години и живееше сама на Белведере Стрийт, а мъжът, Филип, петдесет и петгодишният собственик на „Уонг Файн Продюс“, живееше в къща близнак на булевард Туин Пийкс със съпругата си Мае Ли. В статията пишеше, че двата апартамента се намират на по-малко от четири пресечки един от друг. Имаше и други сходства: и двете жертви бяха застреляни в гърдите от съвсем близко разстояние. На пръв поглед нямаше нищо откраднато и от двете къщи.
Харди дочете статията, после се върна на първата страница и откри съобщение за развитието на случая Алън Боскачи. Очевидно Глицки и неговите специални части не бяха постигнали особен прогрес до този момент.
Той изми съдовете и си сипа нова чаша кафе. Беше малко след седем, прекалено рано, за да звъни на някого в събота сутрин. А и на кого ли искаше да се обади всъщност? Вече започваше да си мисли, че трябваше да замине със семейството си за Нортстар. Посещенията, които беше извършил предишната вечер, с нищо не бяха допринесли за напредъка по случая на Андрю Бартлет. Може би не беше твърде късно. Можеше да скочи в колата си още сега, а ако вземеше самолета, щеше да кара ски не по-късно на обяд.
Но вместо това се върна на масата и прочете целия вестник. Все пак можеше да свърши още малко работа. Имаше няколко души, с които му се щеше да поговори, особено с Хал и Линда Норт и с дъщеря им Алиша. Каза си, че може да успее да убеди и родителите на Лора Райт да го приемат. Но навярно трябваше да заложи преди всичко на Хуан Саларко — беше отзивчив момък, а разговорът им онази вечер остана някак недовършен, нещо не съвпадаше, макар Харди все още да не можеше да определи какво. Ако се отбиеше пак да поговорят, ако поприказваше и със съпругата, може би…
Харди отвърна на обаждането на Глицки в девет и петнайсет.
— Къде беше? Звъня ти от цял час.
— Оставил си само едно съобщение.
— Защото ако чуеш едното, останалите биха били излишни — отвърна Глицки. — Очевидно съм бил прав, щом ми се обаждаш.
— Абсолютно. Бях на разходка, за да си проветря мозъка. Но май не ми помогна много. Какво има?
— Искам да чуеш вчерашните ми приключения. На Трея малко й писна, след като й ги разказах за четвърти път, но ще видиш, че си заслужава.
— Давай, срази ме — каза Харди и изслуша историята на Ейб за самостоятелната му акция в Кау Палас: как оставил вана, натъпкан с незаконни заглушители и други партакеши, плюс шофьорската книжка с адреса на Юинг, със запален мотор и блокирал пътя на празните патрулни коли на полицията от Брисбейн.
Когато приключи разказа си с това как се е качил на колата си и е отпрашил, Глицки зачака отговора на Харди. След като не последва такъв, Глицки пръв наруши мълчанието:
— Казах, че номерът е страхотен, не мислиш ли?
— Да.
— Да? И това е единствената ти реакция на един от най-забележителните моменти в цялата ми кариера?
— Невероятно — каза Харди. После добави със слаба нотка на интерес. — Извинявай, Ейб, пропуснах края. Та какво казваше?
Веднага щом остави слушалката, Харди грабна указателя и потърси номера на Хуан Саларко. Имаше го. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят със съобщение на испански.
— Хуан — започна Харди след сигнала. — Soy Dismas Hardy, abokado de Andrew Bartlett. Importante, por favor19 — След това продиктува номера си на испански и на английски.
Беше престанал да слуша Глицки горе-долу на половината на сагата му, когато му се стори, че приятелят му неволно му е поднесъл на тепсия онова, което го глождеше и не му даваше мира в показанията на Саларко. Вероятно беше дреболия, но можеше да се окаже и нещо важно.
Той беше прослушал записа на Саларко вече няколко пъти, но за по-сигурно извади касетата от куфарчето си и я постави на масата за хранене заедно с бележките си. Забеляза с известно разочарование, че вече е коментирал факта дали един изстрел би могъл да бъде чут въпреки уличния шум. Пусна касетата и този път заслуша съвсем целенасочено, знаейки какво търси.
Гласът на Саларко:
„… и си пуснахме телевизора съвсем тихо, но тогава… Този вик, момичето, а после… Трясък. Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи. Цялата къща се разтресе. Веднага след трясъка — шум от трошене, от чупене на стъкло. А няколко секунди след това — изведнъж отново
Възбуден, Харди превъртя записа отначало.
Трясък, трошене, бам. Не и изстрел.
Стени, тънки като хартия, при които дори звукът от гласовете на репетиращите Лора и Андрю можеше да събуди бебето на горния етаж, и въпреки това Саларко не беше чул или поне не беше коментирал в показанията си гърмежа от деветкалибровия автоматик, проехтял, може би, на няма и три метра от него? Възможно ли беше да го е пропуснал?
Телефонът иззвъня и Харди вдигна слушалката — може би Саларко се обаждаше и въпросът му най- после щеше да получи отговор.
— Татко — имаше нещо странно в гласа на момчето.
Нещо, което не предвещаваше нищо добро.
— Вин? Какво се е случило?
— Не е толкова лошо. Искам да кажа, всички сме живи…
— Боже мой, Вин, какво има?
— Мама. Не искаше да те тревожи, но…
— Вин, какво е станало с майка ти?
— Претърпя злополука. Някой я блъсна.
— С колата?
— Не, на пистата. Докато караше ски.
— Добре ли е? Къде е сега? Мога ли да говоря с нея?
— Казва, че е добре, чуваш ли? Не бива да се тревожиш. Но не можете да говорите. Вдигнаха я на носилка и линейката я закара в спешното отделение. Бек чака отвън за всеки случай… Тя ми каза да ти се обадя.
— Къде си?
— Болницата в Тръки. Спешното отделение.
— Веднага тръгвам. Ще държа мобилния си телефон включен през цялото време.
— Добре. И, татко…
— Какво, момчето ми?
— Побързай, моля те.
Франи щеше да се оправи. Както го бе уверил Вини, никой нямаше да умре. Ала „добре“ беше относително понятие.
Позволиха му да я отведе у дома в неделя, но му казаха, че трябва да остане на легло, докато домашният лекар не й разреши да стане. Имаше сериозни контузии. Франи беше човек, който издържа на
