болки, но този път не се залови да спори с него. Трябваше да носи шина на врата и превръзка на рамото поне шест седмици. След това трябваше да й направят още някои изследвания, за да разберат дали няма по-тежки поражения на гръбначния стълб и — или — на шията. Имаше и две пукнати ребра отляво и фрактура на лявата ключица.
След като я нахрани с малко супа и я настани в леглото, се бе стъмнило съвсем, а Бек още я нямаше. Тя ги бе следвала плътно в малката му спортна кола, но някъде след Сакраменто се бяха изгубили и сега си бяха вкъщи повече от час, а от нея нямаше и следа.
За вечеря си стоплиха с Винсънт консерва говеждо — пак в черния тиган, но този път без всякаква романтика — и си приготвиха салата от маруля с кетчуп и майонеза. Двамата се забавляваха да измислят мъчения за човека, блъснал Франи на пистата, който, разбира се, дори не бе спрял и никога нямаше да го открият. Така скриваха тревогата си за Бек.
Най-накрая чуха вратата да се отваря. Харди остави вилицата си и си напомни да не бъде много строг. Но докато минутите се точеха, той бе почти неспособен да преглъща храната, толкова се притесняваше. Неговата умна, красива, седемнайсетгодишна дъщеря нямаше навик да закъснява и ако се би случило нещо и с нея… Тя застана до масата за хранене.
— Съжалявам, татко, но спуках гума в Сакраменто, а у теб бяха и двата мобилни телефона и наблизо нямаше бензиностанция, за да ти се обадя. После не можах да намеря резервната гума…
— В каросерията под одеялото е — обади се Винсънт.
— Благодаря, скъпи ми братко, вече го зная. И дори вече знам как се сменя спукана гума. Но виж, татко, някакъв мъж спря и ми помогна, обаче когато ми поиска номера, аз… Помислих си, че ще ме проследи…
— Чакай, чакай — Харди вдигна ръка. — Проследи ли те?
— Не, струва ми се. Но ме беше страх, когато паркирах…
Той отново я прекъсна:
— Добре ли си? Колата наред ли е? Добре. Гладна ли си? Седни, ще ти приготвя нещо. — Той стана, прегърна я и я целуна по бузата и по главата. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Майки ти спи горе. Благодаря ти, че докара колата ми дотук. Съжалявам за спуканата гума. Случва се.
Бек се окопити и лицето й внезапно разцъфна в усмивка.
— Обаче, татко, колата ти е страшна!
Най-после децата се поуспокоиха и се заловиха с домашните си, а той се зачете в неделния вестник. По време на отсъствието им събитията около двете убийства се бяха развили с главоломна бързина. Заглавието с огромни дебели букви гласеше: „Екзекутор дебне по улиците на града“. Балистичните проби бяха потвърдили, че Двете жертви в петък вечерта са убити с един и същи пистолет. Заради характера на нападенията — изстрел право в сърцето, напомнящ екзекуция — Марсел Лание от отдел „Убийства“ бе казал на неколцина репортери, че се бои, че си имат работа с някакъв вид екзекутор и съдейки по заглавието, изглежда му бяха лепнали този идиотски прякор.
Докато децата не си легнаха, Харди дори не погледна телефонния си секретар. Не беше близнал капка алкохол поне от четвъртък вечерта и с изненада установи, че изобщо не му липсва. Все пак реши, че може да си позволи една бира. Отвори бутилка „Сиера Невада“ и най-после забеляза мигащата светлинка в далечния край на кухненския плот.
Саларко го беше търсил.
Вече бе единайсет и петнайсет, неделя вечер. Градинарят несъмнено ставаше в ранни зори и Харди не искаше да го безпокои толкова късно.
За миг се прокле, че не е свършил нищо през уикенда. Делото на клиента му беше след два дни, а той не бе постигнал никакъв напредък. Наистина, вината не беше негова, но знаеше, че други адвокати на негово място щяха да намерят начин да продължат работата по случая, въпреки мъчителните два дни. Щяха да се обадят на партньорите или съдружниците си, да наемат частни детективи, дори да известят съдията за затруднението си. При всички положения трябваше да предприеме нещо, но бе неспособен да мисли за друго, освен за страданието на съпругата си, за тревогите на децата си, за нуждите на семейството си.
— Ами обесете ме — произнесе той гласно. Остави недопитата си бира и отиде да си легне.
22
Харди вдигна телефона, още преди да е заглъхнал първият звън. До него Франи простена, но не се събуди. Беше някъде посред нощ, ако се съдеше по непрогледния мрак навън.
— Ало — обади се с пресипнал от съня глас. Прочисти гърлото си и повтори. — Ало.
Гласът отсреща бе настойчив, думите се застъпваха една с друга.
— Извинете, че ви събуждам, сър. Ейми е. Току-що ми се обадиха от МВЦ. Андрю е направил опит да се самоубие.
— Почакай за секунда. — Той стана и мина в банята, затвори вратата и запали лампата, примигвайки на острата светлина. — Какво искаш да кажеш с това, че е направил опит? Жив ли е? Какво се е случило?
— Знам само, че ми позвъниха преди десетина минути. Казаха, че се е опитал да се обеси в килията, но охраната чула шум и влязла тъкмо навреме, за да го свали. А може би ризата, която използвал, се скъсала, не можах да разбера. Няма значение.
— И къде е сега?
— Закарали са го във Военната болница. Сега пътувам към нея.
— Добре, ще се срещнем там.
В кухнята намъкна същите дрехи, с които беше облечен и вчера, и в събота, после надраска набързо една бележка на Ребека и Винсънт, за да им обясни какво е станало. Молеше ги да си приготвят сами закуската и сандвичите за обяд — с това знанията на Харди за обичайните им занимания в понеделник сутрин се изчерпваха, но той бе сигурен, че ще се оправят. Освен това им напомняше да нагледат майка си, преди да тръгнат за училище, да й дадат да хапне и пийне нещо, както и да се уверят, че си е взела болкоуспокояващото. Той се надявал да се върне още преди обяд, но ако имало проблеми, да го търсят на клетъчния телефон.
Грабна куфарчето си и хвърли поглед на стенния часовник, който показваше четири и половина.
Спря на тротоара пред къщата си в утринната мъгла и осъзна, че не знае къде Ребека е паркирала колата му снощи. Е, за щастие, разполагаха с два автомобила. Сега оставаше само да си спомни къде е паркирал големия джип тойота. След минута размисъл се сети, че е завил по Клемънт. Измина двете пресечки до Трийсет и втора почти на бегом и свърна надясно — колата беше в дъното на улицата, под една лампа с изгоряла крушка. Предната седалка беше хладна и мокра от росата. Всъщност във вътрешността на колата беше необичайно студено, но той не разбра каква е причината, докато не погледна през рамо, преди да потегли. Задният прозорец липсваше, а също й — както внезапно осъзна — ските, които бяха оставили там снощи.
Спомни си като в проблясък действията си от предната вечер. Беше спрял джипа пред къщата и той и Винсънт бяха помогнали на Франи да влезе. После, както обикновено, тръгна да търси място за паркиране и откри това, през две пресечки — не толкова зле, като си помислиш. В бързината да се върне при пострадалата си съпруга той, разбира се, заключи, но не разтовари багажа, като смяташе да отиде по-късно със сина си. После обаче Ребека не се прибра и…
Предчувствайки какво ще открие, той слезе, мина зад колата, където счупените стъкла заскърцаха под краката му. Отвори вратата и впери очи през задната седалка към багажното отделение, уверявайки се, че са откраднали не само ските, но и щеките, обувките и пътната чанта, където държаха останалите си принадлежности — ръкавици, очила, резервни дрехи, изобщо всичко.
Сърдит на целия свят, Харди седна зад волана, запали мотора, включи фаровете и потегли по още тъмната улица.
Ву носеше тъмносин екип за джогинг, обувки за тенис и черно-оранжево яке на „Джайънтс“. Не беше гримирана. Косата й бе опъната назад на конска опашка. Харди си помисли, че изглежда на възрастта на Андрю.
— … защото грешката е моя, затова — казваше тъкмо тя.
