— От къде на къде ще е твоя? — На Харди му беше дошло до гуша от болници през този уикенд, но ето че кошмарът продължаваше и той се намираше в спешното отделение на Военната болница, сполучливо кръстена от адвокатската гилдия в Сан Франциско „Клуб пушки и винтовки“.
Двамата с Ву седяха на червените пластмасови столове и той пиеше кафе от автомата в хартиена чашка.
— Вчера прекарах с него почти целия ден — обсъждахме критериите и евентуалните начини да ги оборим. Обстановката не беше особено ведра. Когато си тръгнах, той съвсем се беше умърлушил.
— Каза ли му за плана ни да призовем свидетели по самото престъпление?
Тя кимна.
— Разбира се, но зациклихме на пета точка. Той беше сигурен, че няма да спечелим и по останалите четири, не и след като разказът му излезе наяве. Затова смяташе, че непременно ще го прехвърлят при възрастните и че няма начин да го предотвратим. — Тя оброни изтощено глава, сетне продължи: — Все си мисля, че ако не бях отишла да говоря с него, това нямаше да се случи. Но какво трябваше да направя? Кой друг освен Андрю би могъл да…?
Млада азиатка в опръскана с кръв синя манта и със стетоскоп на врата приближаваше към тях. Ву млъкна и двамата се изправиха.
— Служителят, който го доведе, ми каза, че вие придружавате жертвата — рече тя. — Известно време ще има трудности с говора и ще изпитва лек дискомфорт, но за щастие ризата му, с която очевидно се е опитал да се обеси, не го е издържала и когато е паднал, не си е счупил врата. Ще оживее. Хората от охраната искаха да го върнат в МВЦ, обаче аз казах, че се налага да го държим поне един ден под наблюдение.
— Благодаря ви — каза Харди. — При дадените обстоятелства мисля, че трябва да го следите особено зорко.
— Така и ще направим — отвърна лекарката. — Впрочем, знаете ли къде са родителите му? Има ли изобщо родители?
— Те са в Палм Спрингс, струва ми се. На тенис турнир — каза Ву и добави, обръщайки се и към Харди. — Но съм загрижена за сестра му. От МВЦ позвънили първо в дома му, обаче никой не отговорил. След това се обадиха на мен.
— Значи родителите ги няма — установи лекарката. — А после хората се чудят защо децата вършат толкова глупости. — Лицето на младата жена бе разстроено.
— Може ли да поприказваме с него? — попита Харди.
Тя поклати отрицателно глава.
— Той се затруднява да говори. Освен това е на успокоителни. Ще спи поне два часа. И наистина няма да може да говори нормално няколко дни. — Жената замълча, после тонът й се смекчи. — Знаете ли защо се е опитал да се самоубие?
— Скоро ще се гледа делото му — отвърна Ву. — Той смята, че го очакват дълги години затвор.
Лекарката кимна.
— Какво е извършил?
— Обвинен е в убийство — каза Ву. — Но има доста въпросителни.
Това беше първият път, когато Харди чуваше Ву да казва нещо подобно, затова й хвърли озадачен поглед.
Но тя само кимна утвърдително.
Харди и Ву вървяха през паркинга. Слънцето още не бе огряло хълмовете над залива отсреща и във въздуха се стелеше тънка мъгла, но вече не беше толкова хладно. Небето бе ясносиньо, не духаше и вятър.
— Какво искаше да кажеш одеве? „Има доста въпросителни“ — когато започна работа по случая, пееше друга песен. Да не би междувременно да се е случило нещо?
— Нищо специално. Просто реших, че е необходимо да нагодя поведението си, ако искам да продължа да го защитавам. Неговата позиция си остава твърда — невинен. — Тя сви рамене. — Затова смятам, че трябва да се опитам да му повярвам. Това поне ще ме настрои на вълната, че в крайна сметка може наистина да се окаже невинен. Иначе защо би упорствал да се заплита в тези налудничави противоречия? Докато не прочетох разказа му, си мислех, че може би все пак не е толкова умен, но сега знаем, че не е така.
— Да. Знаем, че не е така.
— Ето защо отидох в другата крайност — да си мисля, че е прекалено умен, за да измисли такава тъпа история. Той не би ги застрелял и оставил пистолета на масата, например. Точка. Просто не би го направил. И щом реших веднъж, че може би не лъже за всичко, се обнадеждих.
— Странно. — Харди й обясни, че и през неговата глава са минали подобни мисли, откакто бе прозрял, че съседът отгоре, главният свидетел на обвинението, всъщност не е чул никакви изстрели. Но щом изрече гласно съмнението си, се сепна. — Всъщност не е съвсем сигурно. Ще трябва да говоря още веднъж със Саларко за пистолета. Как е изглеждал, дали е бил снабден със заглушител. Ако е бил, не може да не го е забелязал. Но в противен случай ще се наложи да разпитам ченгетата дали не са открили в дома на Муни някакъв импровизиран заглушител — може да е стреляно през възглавница или нещо подобно.
Двамата спряха.
— Огледът на местопрестъплението не показва нищо такова, иначе щях да го прочета в полицейските доклади.
— Знам. Аз също проверих, за да се уверя. А и Саларко — вероятно щеше да спомене, ако бе съзрял нещо подобно на заглушител. Той представлява голяма изпъкнала тръба, прикрепена към края на дулото. Не е нещо, което можеш да пропуснеш.
— Ти какво мислиш?
— Най-простото обяснение, което винаги е и най-доброто, е че ако пистолетът на Андрю не е имал заглушител и той не е използвал нищо друго, за да заглуши звука, тогава с пистолета — предполагаемото оръжие на убийството — изобщо не е стреляно онази нощ. Ако успея да накарам Джонсън да ме изслуша или ако принудя Саларко да свидетелства, че е огледал добре пистолета и е изглеждал нормално… — … тогава… Чакай малко.
— Какво?
— Ами, бидейки адвокат на дявола, Андрю може да е използвал заглушител, да е убил Муни и Лора, после да е свалил заглушителя и да го е изхвърлил, примерно в канавката, преди да се върне и да се обади на 911.
— И чак тогава да се е отървал от пистолета? Да се е разходил два пъти? Не ми се вярва. Не допускам Андрю да е постъпил така.
— Нито пък аз. Но Джейсън Бранд ще го допусне, нашият аргумент ще бъде отхвърлен и ще се върнем на изходната точка.
— Не е точно така — каза Харди. — Аз поне няма да се върна.
— И каква ще е разликата? — попита Ву.
— Имаш предвид, ако всичко е било така, както току-що ти го описах? Саларко не е чул изстрелите, в апартамента не са открити никакви предмети, които са могли да заглушат звука, и на пистолета не е имало заглушител?
— Да. Тогава какво?
Докато идеята си проправяше път към мозъка му, за да се загнезди трайно там, очите на Харди се разфокусираха. После бавно се обърна към Ву.
— Тогава няма да е нужно да се преструвам повече. Ако Саларко не е чул изстрелите, значи Андрю не е стрелял. А сещаш ли се какво означава това? В какво започвам да вярвам?
— В какво?
— Че е невинен. Някой друг ги е убил.
