ТРЕТА ЧАСТ
23
Грижите на Харди по Франи — да я заведе на лекар, да я върне вкъщи, да я сложи в леглото и да я нахрани — бяха по-важни от всичко останало, включително от повторната среща с Хуан Саларко, и му отнеха по-голямата част от сутринта. Милата Ребека бе казала на майка си, че след като татко бил взел голямата кола, нямала друг избор, освен да закара на училище Винсънт и себе си с кабриото. Затова, след като се преоблече в деловия си костюм и си уговори по телефона среща с директора на „Сътроу“, той запраши към гимназията на децата, откри колата си на паркинга и остави бележка на Ребека, уведомявайки я за счупения прозорец на джипа, за да не си помисли, че инцидентът е станал пред училището.
Вече в собствения си спортен автомобил, той подкара към жилището на Саларко, установи, че камионетката му не се вижда никъде и реши да се върне отново след края на работния ден. Доколкото му бе известно, жената на Хуан, Ана, говореше само испански. Освен това се съмняваше, че тя ще знае къде точно работи съпругът й във всеки момент от деня. Колкото и да бе нетърпелив да разпита отново Саларко, явно се налагаше да почака. Искаше да му зададе още няколко въпроса, отговорите на които можеха да се окажат решаващи.
До „Сътроу“ не бе далеч и той стигна преди края на голямото междучасие за обяд. Административната част беше празна и Харди се запъти право към директорския кабинет. Директорът преглеждаше някакви книжа на бюрото си, но стана, когато Харди надникна вътре.
— Господин Уагнър? Извинете, че се натрапвам така, но отвън няма никой, а аз не разполагам с много време. Дизмъс Харди, адвокатът на Андрю Бартлет.
Уагнър, представителен, контешки облечен мъж с папийонка и тиранти, протегна ръка през бюрото.
— Разбира се. Как е той? — Когато му се обади по-рано, Харди му разказа за опита за самоубийство.
— Жив е — отвърна Харди. — Засега това е достатъчно добра новина.
Уагнър се завъртя на стола и хвърли поглед през прозореца към училищния двор, който още гъмжеше от ученици.
— Ужасна трагедия за училището ни — рече той. — Като си помисля, че е идвал тук ден след ден, седмици след като… — Той въздъхна. — Нашите психолози са доста разстроени. В края на краищата, сред децата се е разхождал убиец, седял е заедно с тях в час.
— Предполагаем убиец — поправи го Харди.
— Все едно. — Уагнър се завъртя обратно и каза без заобикалки: — Моля ви, господин Харди, наистина ли вярвате, че е възможно Андрю да е невинен?
— Да, възможно е. Макар че сигурно ще ми бъде доста трудно да го докажа.
— Окуражаващо е да научиш, че някой мисли така. Всичко, което чух след арестуването му, недвусмислено сочи за вината му.
— И аз самият чух същото. Всъщност, продължавам да го слушам.
Уагнър премести някакви документи на бюрото си.
— Знаете ли, ще бъде чудесно за училището, ако се окаже невинен. Достатъчно неприятно е, че двете жертви бяха членове на малкото ни общество. Така или иначе, ще мине дълго време, докато раните заздравеят.
— Всъщност, сър, това е причината да ви посетя. Утре Андрю има насрочено дело и се питах дали няма да ми направите една услуга. Разбрах, че сестра му също учи при вас.
— Точно така.
— Знам, че молбата ми е малко необичайна, но бих искал да й задам няколко въпроса, а също и на другите двама ученика, които са участвали в пиесата с Андрю. Наистина ще ми бъде от полза. Разбира се, бих могъл да се видя с тях довечера в домовете им и в присъствието на родителите им — а може би и на адвокатите им, помисли си Харди, — но съм притиснат от времето. Възможно ли е да ми отделите една свободна стая и да повикате тримата ученика от час за няколко минути? — Когато видя, че Уагнър не остана очарован от идеята му, побърза да добави: — Господин Норт ме увери, че ще проявите готовност да ми сътрудничите всячески за защитата на сина му.
Уагнър се поколеба за миг.
— Вероятно ще мога да го уредя. — Прозвуча училищният звънец и той погледна стенния часовник. — Петият час — каза той. — Заедно ли искате да ги разпитате или поотделно?
— По-добре поотделно — отвърна Харди.
Но не беше толкова просто. Желанието на Уагнър да изчисти името на Андрю за доброто на „Сътроу“ навярно го накара да забрави факта, че при никакви обстоятелства не бива на допуска негови ученици да разговарят с адвокат без разрешение на родителите. Очевидно обаче не можеше да остави Харди и сам в стая със свой ученик.
Харди бе принуден да приеме предложението на Уагнър разговорите да се проведат в неговия кабинет. Помисли си, че това страшно ще обърка плановете му — бе възнамерявал едва ли не да подложи на кръстосан разпит всяко от децата, ала нямаше избор. Ако искаше срещите изобщо да се състоят, трябваше да се примири с присъствието на директора.
Алиша се появи първа. Харди не знаеше почти нищо за нея, освен онова, което беше чул от Ву или от Андрю. Подозираше само, че навярно тя е прототипът на сестрата в разказа на Андрю, която се заключваше в стаята си, за да слуша транс музика и да пуши трева. Първото му впечатление от нея — много красива, с разкошна дълга тъмна коса, чиста кожа и ясни очи — го сепна леко и го накара да затаи дъх. Историята на Андрю, напомни си, беше измислена. Ако съдията упорстваше и откажеше да приеме тази концепция, Харди щеше да призове Алиша за свидетел и да спечели рунда без всякакви по-нататъшни дебати.
Тя пристъпи доверчиво в кабинета, хвърли поглед на Харди, когото не познаваше, и се обърна към Уагнър:
— Искали сте да ме видите, сър?
— Алиша, това е господин Харди. Той е един от адвокатите, които представляват Андрю, и иска да размени няколко думи с теб, ако нямаш нищо против.
Лицето й стана сериозно, тя кимна първо на Уагнър, а после на Харди.
— Разбира се. Добре. Защо да имам нещо против? Макар да не бих казала, че с Андрю сме близки.
— Защо? — попита Харди.
— Ами не знам. Той просто… Предполагам, че нямаме много общо.
— Значи не си в течение на събитията около него?
— Само в общи линии. Знам онова, което ми казаха татко и Линда. Мислех, че е станало някакво недоразумение и татко трябва да се оправи с него.
Начинът й на изразяване се стори интересен на Харди.
— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че Андрю опита да се самоубие тази сутрин? — попита я той.
Тя зяпна. Цветът се изтегли от лицето й. Погледа Уагнър.
— Вярно ли е това? Мъртъв ли е?
— Опитал е да се обеси — каза Харди. — Но не е успял.
Краката й сякаш омаляха и без да поиска позволение, тя седна на един стол.
— Типично за Андрю — каза Алиша. — Винаги е бил толкова емоционален и толкова… нещастен. А после, когато Лора… беше убита, стана още по-лошо. — Тя се обърна и погледна Харди право в очите. — Но не вярвам, че той я е убил. И вие не вярвате, нали?
Харди поклати отрицателно глава.
— Има някои факти от онази нощ, които не съвпадат.
— Виждате ли? Така си и знаех.
Харди не й възрази. Стана и се заразхожда из стаята с ръце в джобовете.
— Проблемът обаче е, че не знам дали нещо не се е случило в живота на Андрю, нещо, което да има връзка с господин Муни или с Лора и да е дало основание на някой друг да ги убие.
— Със сигурност не е наш ученик — обади се Уагнър.
— Не намеквам това. Няма никакви доказателства, че е замесен някой друг от „Сътроу“. — Харди отново
