— Имах си информатор. Стана по-лесно, отколкото си представях.
Най-после Ейткин проговори, като се обърна към Дру:
— Виж ти.
— Моля за извинение — намеси се Глицки, на когото тонът никак не се хареса. — Имате ли някакъв проблем, господа?
— Да, сър, боя се, че е така — отвърна Дру, като скръсти ръце на колана си.
Ейткин, който носеше със себе си плоско дипломатическо куфарче, го отвори на скута си, измъкна отвътре една снимка и я подаде на партньора си. Дру, на свой ред, я подаде на Глицки.
— Бих искал да ви попитам, сър, дали това тук ви изглежда познато.
На снимката беше Глицки. Тя бе направена миналия петък, без съмнение с камера, скрита някъде във вана на Юинг.
— Юинг е ваш информатор? — досети се той.
Дру кимна.
— Не ви ли се стори странно, че се свързахте толкова лесно с него? С човек, когото го заплашват двайсет години, ако го пипнат с целия този арсенал? Споменавате едно име на някакъв случаен дилър на изложба на оръжия и след петнайсет минути вече разговаряте с човека. Не зазвъняха ли в главата ви предупредителни камбанки?
— Помислих си, че просто имам щастлив ден.
Двамата агенти се спогледаха като по команда, сетне Дру отново се обърна към Глицки:
— И какво точно търсите?
— Информация. Трябва да знам дали някой от тези типове не е свързан по някакъв начин с Боскачи — и той посочи списъка. — Дълга и широка, но за съжаление не разполагаме с много факти.
Проблемите на което и да било местно полицейско управление не бяха грижа на АТО.
— Вече сме арестували две трети от хората на Юинг — каза Дру. — Останалите наблюдаваме, за да проследим контактите им. Знаете как е, затова ви молим да не се занимавате повече с… тази работа.
Глицки върна снимката на Дру. Стомахът му изпълняваше някакъв див латиноамерикански танц и той го притисна с ръка.
— Все пак ме интересуват подробности за хората, закупили заглушители. Може да ни помогне да достигнем до нещо.
Дру и Ейткин отново размениха погледи и кимнаха.
— Можем да го уредим — каза Дру. — Ще отнеме два дни.
— Колкото по-рано, толкова по-добре.
— Разбира се.
Когато двамата мъже станаха да си ходят, Ейткин проговори за втори път:
— Винаги сме се старали да работим с районните управления, сър. Затова създадохме отряда със специално назначение — за взаимна комуникация и сътрудничество. Ето защо, ако за в бъдеще ви хрумне да упражнявате самодейност извън юрисдикцията си, най-напред се обърнете към местните власти, може би те ще ви дадат нужните сведения.
— Ще го запомня — рече Глицки.
Докато излизаха през вратата, той чу единият от тях да промърморва:
— Проклети аматьори.
— Трябва да говоря с теб. — Ву не се беше преоблякла след болницата. Още носеше синия екип за джогинг, обувките за тенис и якето на „Джайънтс“. Стоеше на прага на кутийката, която минаваше за кабинет, на Бранд в МВЦ. Устата й бе пресъхнала, а дланите — влажни. Дори и след като я беше качил в колата си онзи ден и ледът между тях се бе разчупил малко, тя не знаеше как ще я приеме. Но чувстваше, че идването й тук можеше да се изтълкува като вид извинение. Сега тя играеше открито с него, като държеше противника си по делото в течение на събитията. Знаеше, че е дошла при него, водена от най- добри намерения. — Това няма да ти хареса. Бранд бе хванал в ръка телефонната слушалка, канейки се да я поднесе към ухото си, но я остави при появата на Ву. Изражението му беше неутрално.
— Вече чух — каза той. — Оживя ли?
— Ще прескочи трапа.
— Радвам се. Наистина се радвам.
— Което ни отваря малко работа. — Тя се облегна на рамката на вратата. — Ще изискам отлагане на делото утре. Исках да те уведомя предварително.
— Така и предположих — каза Бранд, — когато разбрах за опита за самоубийство. След като сме честни един към друг, трябва да знаеш, че тази сутрин чух Уарвид да говори с помощника си по този въпрос. На твое място не бих възлагал големи надежди.
— Казал е, че няма да разреши отлагане?
— Това чух от помощника. Стига Андрю да се държи на двата си крака, отиваме на дело.
— Може и да не се държи.
— Това тепърва ще се изясни. Но нека те попитам нещо. Ако сега Уарвид отстъпи, тогава какво ще спре всички, на които им предстои дело, да хукнат да се самоубиват в навечерието му? — Бранд се облегна на стола си, сложи ръце зад тила си и качи краката си върху бюрото. — Нека си говорим направо, става ли? Тази процедура е само една формалност. Ти го знаеш, аз го знам, Уарвид го знае.
— Клиентът ми е излязъл от равновесие, Джейсън. На теб никога ли не ти се е случвало?
— Разбира се. През цялото време. Но точно сега единственото, което иска Уарвид, е да възстанови световния ред, и за да го направи, трябва да изпрати Бартлет на съд за възрастни. Което и ще стори. Утре.
Ву се премести от другата страна на вратата, скръсти ръце.
— Ще призова свидетели, вече съставих списъка.
Бранд смъкна крака от бюрото. Намести се на стола си и каза:
— Няма ли да оспорваш критериите?
— Всеки един поотделно.
— На мен ми стига и един, нали знаеш?
— Разбира се.
Бранд въздъхна.
— Предполагам, че си прочела разказа му.
— Прочетох го — отвърна тя. — Мога да представя смекчаващи обстоятелства.
— Представяй каквото си щеш. Но смяташ ли, че двойното убийство няма да е достатъчно сериозно обстоятелство за съда?
— Не и ако не го е извършил.
Бранд остана със зяпнала уста. Когато проговори, гласът му преливаше от загриженост.
— Ейми, чуй ме. Последния път в съда ти беше готова да пледираш вина. Сега караш един от най- честните съдии на света сериозно да се безпокои за теб. Какво се каниш да доказваш? Че убийствата не са се състояли? Не, тук няма какво да се доказва и ти отлично го знаеш. Веднага ще ти спретна случай prima facie20, налице е и тежестта на престъплението, и мотивът. Само да дръзнеш да оспорваш основните факти, и Уарвид ще те разбие на пух и прах.
Тя се усмихна.
— Чудесно. Разтревожен си.
— Не съм — каза той. — Или по-точно, тревожа се за теб. Не можеш да изтъкнеш никакви аргументи. Уарвид ще влезе в съдебната зала с предварително съставено мнение и така трябва да бъде.
— Може би ще го промени като чуе исканията ми.
— Но Ейми… Бартлет не е непълнолетен!
— Как да не е? Той е на седемнайсет, още момче.
Бранд отметна глава назад, покри лицето си с длани и я погледна през разперените си пръсти.
— Не мога да повярвам, че ще го направиш.
Ву пристъпи навътре, доколкото й позволяваше тясното пространство.
— Виж какво, Джейсън. Нали помниш какво каза Андрю в съда? Че не го е извършил? Може би говореше
