Ана приближи, взе бебето и се облегна на съпруга си.
— Говорите отлично английски, госпожо Саларко — забеляза Харди.
В момента тя не изглеждаше нито доволна, нито горда от този факт.
— Три години — каза Ана. — Хуан и мен — аз се упражняваме вкъщи.
— И научавате по нещичко от телевизията?
Тя хвърли поглед към хола, после сложи нежно бебето обратно в кошарката му.
Харди ги остави да свикнат с новия развой на събитията. Сръбна от бирата си и каза:
— Както ви обясних и преди, аз не съм от имиграционната служба. Няма да ви замесвам с тях, независимо какво кажете или направите. Ако дойдат да ме разпитват за вас, няма да им отговарям. Единственият човек, който ме интересува, е Андрю. Започвам да вярвам, че може би не той е убиецът.
— Но аз… — заекна Хуан. — Той беше. Видях го с очите си.
— Да, видели сте го — потвърди Харди. — Всъщност видели сте го два пъти. Веднъж, когато сте слезли да се оплачете, и втория път, когато се е върнал, след като сте позвънили на 911. Така ли е?
— Да. Но имаше и трети път.
Харди се сепна, преплете пръсти и се облегна назад. После стисна бутилката бира, сякаш търсеше опора. Не искаше да рискува да отблъсне Саларко, но се налагаше да засегне темата, опасявайки се от нещо много по-лошо, отколкото погрешната интерпретация на Хуан или липсата му на прецизност относно изстрелите.
— Именно за този трети, или по-точно втори път, искам да поговорим — започна той. — Когато вратата долу се е затръшнала, двамата с Ана сте изтичали до прозореца и сте видели някой да излиза на улицата.
— Не беше някой — каза Хуан. Той се изправи на стола си със скован гръб и преметна крак връз крак. Разбра накъде бие Харди и това не му хареса. — Беше момчето. Андрю. Видях го.
Страхувайки се да не го загуби, Харди надигна бутилката и отпи една глътка.
— Не казвам, че не сте го видели, Хуан. Щом твърдите, че сте го видели, значи сте го видели и точка по въпроса.
Саларко кимна отривисто. Изведнъж сякаш взе да му писва от всичко това, а също и да се страхува от последиците. Когато взе бутилката си и отпи, Харди се възползва от възможността.
— Само че когато говорихме миналия път… Лентата от разговора ни е тук, ако искате, може да я чуете… Но аз си записах и точните ви думи. — Той извади сгънат лист жълта хартия от джоба на ризата си, разгъна го пред тях и каза: — Ето. Слушайте. „Ана се приближава до този прозорец, тук, аз съм зад нея, а долу момчето бяга. Спира под лампата ей там, обръща се и Ана започва да отваря прозореца, за да… за да му се разкрещи, мисля, но тогава Карла започва пак да плаче.“. Ето какво сте казали, Хуан. Това ли е, което си спомняте?
Саларко остави бутилката си и се втренчи навън през пердетата.
Харди го притисна.
— Причината, поради която всичко това е толкова важно, Хуан… Причината, поради която това
Саларко се намуси, лицето му забележимо потъмня.
— Беше Андрю — повтори той.
— Не споря с вас. Може и да е бил Андрю. Със сигурност е изглеждал като Андрю, със същия суитшърт с качулка, с който е бил облечен онази вечер. Но чуйте какво сте ми казали, с вашите собствени думи. Казали сте, че Ана отишла до прозореца, а вие сте били зад нея.
— Излиза, че вие самият не сте били точно до прозореца, така ли? Възможно ли е да сте били на няколко крачки зад нея?
Мълчание.
— После момчето бяга надолу по алеята. — Харди забърза ритъма. — Спира под лампата и се обръща. В този момент вие го виждате. Той е под светлината, обръща се, с качулката на главата…
Харди погледна Ана, която стоеше като препарирана.
— Тогава Ана понечва да отвори прозореца, да му извика. Тя е ядосана, вие сте ядосан, и точно в тази секунда бебето отново се разревава. Вие сте зад съпругата си, която стои до прозореца и се опитва да го отвори, и изведнъж бебето започва да плаче, вие се обръщате и, проклинайки и ругаейки, отивате при него.
— Да — рече меко Саларко. — Да. Точно така беше.
— В такъв случай — каза Харди, — след като сте били зад съпругата си, на няколко крачки от прозореца, а тя е стояла пред него, опитвайки се да го отвори, пък момчето с качулката на главата е било отдалечено на петнайсетина метра, в мъждивата светлина на една от уличните лампи, моля ви да ми обясните как е възможно да сте видели лицето му?
Саларко се втренчи в една точка по средата на масата, отбягвайки погледа на Харди. Най-после вдигна очи.
— Съжалявам, сеньор, но беше Андрю — каза той.
26
В понеделник следобед Лание съобщи на Глицки, че моментът е подходящ да разговаря с инспекторите му. Лание направо не можеше да насмогне на скоростта, с която ставаха убийствата напоследък, и се чувстваше угнетен. Беше свикнал с гангстерските войни и касапници, но съвсем друго беше, когато убиваха мирни граждани. А през последните две-три седмици именно такива мирни граждани бяха станали жертва на убийства: първо Елизабет Кеъри, после Боскачи, а от петък вечер вилнееше и този Екзекутор.
След телефонния разговор с Глицки Лание закрачи напред-назад из стаята на инспекторите. Бюрата на дванайсетте му подчинени бяха разположени по двойки, с лице едно към друго. С годините редицата метални шкафове с досиета постепенно се бе разпростряла като пълзящо растение и сега разполовяваше пространството подобно на стена, отделяйки помещението на инспекторите от кабинета на лейтенанта. През последния половин час хората му бяха започнали да се връщат по местата си, за да свършат някоя изостанала писмена работа или просто да разчистят бюрата си за следващия ден.
Лание си взе чашка кафе и още преди да отпие първата глътка, Глицки се появи. В следващата минута осем ченгета от „Убийства“ бяха заели небрежни пози около бюрата на партньорите Дан Кунео и Глен Тейлър.
Лание не загуби излишно време:
— Знам, че всички сте много заети със случаите си, а неколцина от вас са в групата, която разследва убийството на Боскачи, но предвид убийствата на онзи Екзекутор заместник-началник Глицки смята, че ще е полезно да си раздвижите още малко мозъчните клетки. Ейб?
Глицки огледа лицата на инспекторите, осъзнавайки с известно учудване, че почти никой от тях не бе работил под негово пряко ръководство. От събралите се единствено Сара Евънс и Дарел Брако бяха в отдела, докато той го оглавяваше. От останалите четирима — Белу, Ръсел, Глен Тейлър и Дан Кунео — двама му бяха почти напълно непознати. Другите двама, Кунео и Ръсел, всъщност бяха разследвали Глицки през седмиците преди миналогодишната престрелка. Беше общоизвестно, че те и сега не бяха сред почитателите му. Ето защо групата не му беше толкова по вкуса, колкото се бе надявал. Въпреки това се нуждаеше от съдействието им.
— Първо, тук съм, единствено защото Марсел ме помоли да дойда. Работя с малък екип по убийството на Боскачи и, честно казано, не сме постигнали особен напредък. Марсел ми каза, че горе-долу същото е положението и с ударите на този Екзекутор, въпреки че балистичната експертиза доказа връзка между жертвите.
Въпросът ми е дали не сте открили и друга връзка.
Сара Евънс се обади:
— Не сме попаднали на никаква следа, сър. Възрастната жена, Идит Монтроуз, е живяла сама и няма живи роднини тук, макар че и синът, и дъщеря й пристигнаха от друг щат за погребението. Никой от тях не е
