— Уча си уроците!
Звънецът прозвуча отново. Харди се извини на доктора и като закри с ръка микрофона, кресна:
— Веднага!
— Бек! — изрева Винсънт.
— Казах, че уча! — не отстъпи Ребека.
— Аз също! Не е честно! — оплака се от стаята си Винсънт.
Чу се трясък от захвърлена книга — израз на протест, а после като че ли се преобърна стол. Гняв, навсякъде гняв. Синът му изтича към вратата.
Харди се върна към разговора си.
— Работите по цял ден с деца, докторе. Как успявате?
— Аз съм един старец на четирийсет и пет години — отвърна Бролин.
Откъм входната врата долетя гласът на Винсънт:
— Татко! За теб е!
Като закри отново микрофона, Харди извика:
— Кажи, че ще се освободя след минута!
Харди чу стъпките на момчето да се връщат, после четиринайсетгодишният му син мина покрай него, без да го удостои с поглед.
Харди приключи набързо разговора с Бролин, каза му, че ще се видят в МВЦ сутринта и прекоси трапезарията на път към всекидневната. Там не го очакваше никой, а входната врата все още беше затворена. Възможно ли беше, почуди се той, Винсънт да е оставил човека да мръзне навън и да му е затръшнал вратата под носа? Беше сигурен, че с Франи са научили децата си на елементарна учтивост, която включваше да се канят посетителите вътре.
Но очевидно не беше така.
Зад стъклото на вратата се мярна сянка и Харди отвори.
Младият човек му се стори познат. Беше го виждал съвсем скоро, но не можа да си спомни веднага.
— Господин Харди — каза той. После, като видя колебанието на Харди, добави: — Стивън Рандъл от „Сътроу“.
— О, да, разбира се. Извинявай. Синът ми не те ли покани?
— Каза, че ще дойдете след минута.
Харди въздъхна и отвори вратата по-широко, като отстъпи крачка назад.
— Ще влезеш ли? Мога ли да ти предложа нещо? Някаква топла напитка, може би?
— Не, благодаря, няма нужда — каза той и се насочи към пейката до прозореца.
Спретнато издокаран, висок колкото Харди, с кестенява коса и хубава кожа, гладко избръснат, той явно беше представител на модния лагер, противоположен на онзи, към който принадлежеше партньорката му от пиесата Джери. Носеше светлокафяви памучни панталони и черно кожено яке върху синя риза. По време на разговора им по-рано през деня в „Сътроу“, не бе особено словоохотлив, като се оправда с факта, че не е бил близък нито с Андрю, нито с Лора. Но ако все пак Андрю бил убил господин Муни, Стив се надявал да бъде наказан. Харди му бе изложил проформа теорията си, че Андрю може и да е невинен, но остана с впечатление, че това мина покрай ушите на момчето. Очевидно обаче сега, след като бе дошъл, нещо го бе заглождило.
— Откъде знаеш къде живея? — попита Харди.
Рандъл сви рамене при този, според него, безсмислен въпрос.
— Нали имах телефонния ви номер. Беше лесно да открия адреса в Мрежата.
— Можеш да направиш това?
Ново свиване на рамене. Харди изобщо беше ли излязъл от ерата на кроманьонците?
— Разбира се — отвърна той. — В Мрежата можеш да намериш всичко.
На Харди му се искаше да попита как се бе добрал точно до това нищожно късче информация и дали няма начин да го махне от публичната сфера, но реши, че няма смисъл. Пък и момчето не бе дошло да си бъбрят за киберпространството.
— Та какво мога да направя за теб, Стивън? — попита той.
Стив седеше сковано, с ръце на скута. Макар и постлана с възглавници, пейката не бе особено удобна и нямаше облегалка. А сега, когато стигнаха до целта на посещението му, Рандъл изведнъж стана резервиран, дори се смути.
— Ами… — започна несигурно той.
Харди му се притече на помощ:
— Да не би да си спомни нещо, което искаш да споделиш с мен?
— Нещо такова.
Харди зачака търпеливо в проточилата се тишина. Вън на улицата префучаха две коли, а откъм Гиъри се чу вой на сирена. Градски шумове. Най-сетне Харди наруши мълчанието:
— Стивън.
— Да, знам. — Той въздъхна дълбоко, пое си шумно въздух. — Но преди да ви кажа каквото и да било, трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас.
Харди присви очи и вдигна глава.
— Знаеш ли кой е убил Муни и Лора?
— Не. Но знам нещо. Не зная какво може да означава и дали изобщо означава нещо. Замалко да ви го кажа в края на разговора ни днес. Обаче тогава Уагнър щеше да разбере и да сметне, че трябва да уведоми родителите ми. Все едно, то не ми излиза от ума и затова дойдох. Може да няма никаква връзка с убийствата, но определено е важно за мен и за много други хора. Лични неща. Разбирате ли ме?
— Не искам да ме помислиш за бавно загряващ, Стивън, но би ли ми обяснил? Имаш думата ми, че каквото и да е, ще си остане между нас.
Нова въздишка.
— Изглежда наистина вярвате, че Андрю може и да не ги е убил, нали?
Харди избегна директния отговор:
— Вярвам, че е възможно някой да е отишъл в апартамента на Муни, докато Андрю се е разхождал. Ако е така, бих искал да знам кой и защо или и двете.
— Добре. Това, което ще ви кажа… То е тайна. Как ще реагирате, ако разберете, че господин Муни беше гей?
Това прозвуча толкова перверзно и същевременно бе толкова очевидно, че на Харди му се зави свят. Той стоеше прав до камината, но сега прекоси стаята и седна на отоманката до фотьойла си.
— Ще кажа, че доста се е постарал да го скрие.
— Да, при това съвсем умишлено. Познавате ли баща му?
— Срещнах се с него, да.
— Майк го обичаше повече… повече от всичко на света, бих казал. И не можеше да допусне той да научи. Щеше да разбие сърцето му, направо нямаше да го понесе.
— Бащата, християнският пастор, е нямало да го понесе?
— Южнобаптисткият свещеник, да.
— Но как е възможно? Искам да кажа, това е Сан Франциско, живеем в двайсет и първи век. Бащата на Муни трябва да е виждал стотици такива хора.
— Да, но не и собствения си син. Не и Майкъл. Освен това той не е свещеник от Сан Франциско, който изповядва болни от СПИН. Предполагам, че е мил човек, но неговата църква е по-консервативна. Синовете и дъщерите на Гомора ще се превърнат в сол и така нататък. Справедливо възмездие за грешниците. Чувал съм го. — Стив заговори с писклив глас: — „Хомосексуалността винаги е грях и винаги е въпрос на избор. Не е въпрос на генетика, както на някои им се иска да вярват, а упадъчен начин на живот на онези нещастници, които нямат нито сили, нито смелост да го отхвърлят.“ Все едно е от петдесетте години, нали? Но става дума за бащата на Майкъл.
Дали бащата на Майкъл или не, Харди моментално осъзна огромното стратегическо значение на тази информация за Андрю. Ако можеше да я изложи в съда утре — или на процеса, ако се стигнеше дотам — тогава всичко, което трябваше на направят той и Ву, бе да не позволяват на подзащитния си да
