убил Деймън.
И тук, каквато бе практиката му напоследък, Харди нямаше намерение случаят да стига до съда. Той преговаряше. Сърцето му не се късаше от жалост към Джамал, а към майката, и той бе приел петстотин долара, дарени от работодателя на Лейла, за да се опита да убеди Джакман, че в случая не става дума за провокиран акт на убийство.
— … ако, да речем, беше поне на седемнайсет години, Кларънс. Но той е само на четиринайсет. Вече са надупчили собствения му глупав задник и е загубил най-добрия си приятел. Смятам, че това ще му послужи за поука — ще разбере, че не може безнаказано да се обират домовете на хората.
Седнал зад бюрото си, Джакман като че ли се забавляваше от разговора.
— Ще го разбере и докато лежи трийсет или четирийсет години в кафеза, Диз. Обзалагам се, че докато дойде време да излезе, вече ще е загубил напълно вкуса си към краденето. — Той разпери пръсти на бюрото си. — Въпросът ми към теб е следният: искрено ли вярваш, че е способен да се промени?
Харди поклати глава.
— Виждал ли си хлапе, което да не се променя, Кларънс? Особено когато е на четиринайсет. И това ще се промени. В МВЦ ще го поемат опитни психолози, някой ще успее да намери път към душата му и след няколко години ще излезе оттам нов човек. Но истинският въпрос, правният въпрос е провокираният акт.
Джакман прокара пръст под яката на ризата си. Като се подсмихна, той избоботи с плътния си глас:
— Нормално е, когато проникнеш в нечий чужд дом, да се лишиш от някои от неотменните си права.
— Съгласен. Но господин Паренсич — това бе жертвата на обира, стреляла по Деймън и Джамал, — не е бил действително застрашен. Момчетата дори не са били въоръжени. Дори не са подозирали, че си е вкъщи.
— Така твърдят те, значи още по зле за тях. И не забравяй, че са били петима. — Той вдигна едната си ръка.
— Cinco. Достатъчно голям брой, за да образуват банда и ти го знаеш. Дори ако са четиринайсетгодишни. Смятам, че господин Паренсич съвсем основателно се е почувствал застрашен.
— Не се съмнявам, но тези хлапаци фактически са бягали, когато Паренсич е стрелял. Самоотбрана или не, те са поели куршумите. Нека го наречем разчистване на сметки.
— Искам да знаеш, че по никакъв начин няма да повдигна обвинение срещу Паренсич — каза Джакман. — Все някой трябва да защитава жертвите при такива ситуации.
Харди не можа да сдържи усмивката си.
— Изявление, достойно за предизборната ти кампания, Кларънс, но не можеш да твърдиш, че бягството е равносилно на ответно насилие, а именно това са правили момчетата, плюли са си на петите. — Харди обмисли думите си, преди да продължи. — Реакцията на Паренсич безспорно е била законна, но ненужна, затова убийството не може да мине за провокиран акт. Това е всичко.
Джакман го слушаше внимателно, като търкаляше един молив по бюрото си.
— Как би погледнала на това обществеността, Диз? Нахлуваш в чужда собственост и не съзнаваш, че някой може да пострада? Трагедията тук не е твоето момче, нито майка му, а Деймън, който също е бил четиринайсетгодишен и който никога няма да навърши петнайсет. Ако на тези шибани глупави хлапета, прощавай за израза, не им бе скимнало да ограбят Паренсич, Деймън още щеше да е сред нас. Такава нелепа загуба.
— Разбирам те, Кларънс, наистина. Но ти при всички положения ще накажеш Джамал. Ще отиде в изправителен дом за грабеж. Така е справедливо. Обаче с обвинението в убийство няма да си спечелиш ничии симпатии, повярвай ми. Напротив, ще те сметнат за неискрен и отмъстителен. Джамал е само на четиринайсет, Кларънс. Както каза, той още е сред нас, жив, затова нека му дадем шанс. Малък, но реален. Нали не би искал да му го отнемеш? Освен това — Харди стигна до същината — ти и аз, и двамата знаем, че няма съдебни заседатели в този град, които да го осъдят, така че защо да си губим времето? Просто си бесен.
— Да, бесен съм.
— Чудесно. Но изкарай си го на някого, който наистина заслужава. Това тук не е справедливо, знаеш го. — Харди се учуди, че използва такива думи. Съвсем доскоро не мислеше по този начин.
Джакман продължи да търкаля молива още малко. По всичко личеше, че вече е взел решението си за Джамал, но когато най-после проговори, засегна друга тема:
— Носи се мълва, че работиш заедно със съдружничката си по делото на Бартлет. И заседанието е тази сутрин, ако не се лъжа.
— Правилно си осведомен. Ще започне след около час.
— Допускам, че присъствието ти в състава на защитата е продиктувано от определени съображения, така ли?
— Ами, смятаме да си изиграем козовете, с които разполагаме, Кларънс, ако това имаш предвид. Ейми изобщо не биваше да се опитва да сключва споразумението с Алън, това е извън всяко съмнение. Но не защото се провали.
— А защо тогава?
— Защото съм повече от наполовина убеден, че момчето не е виновно.
В спокойния допреди малко тон на прокурора се прокраднаха застрашителни нотки:
— Смяташ, че от този офис е упражнен някакъв натиск, защото бързаме с присъдата ли? Мислиш, че постъпваме нечестно? Че не желаем да се стига до процес? Преди по-малко от седмица собствената ти съдружничка пледира виновен, ако си спомняш. Какво се е променило? Разполагаш ли с нови доказателства?
— Не, сър. Всъщност не. Може би просто възприехме нов подход. Това е.
— Добре. — Джакман се намръщи, взе молива и започна да тропа по бюрото с гумичката му. — Ще те уведомя за решението си относно Джамал. Когато го взема. — И си погледна часовника. — Нали не искаш да закъснееш за съда? Явен намек, че го отпраща.
Когато срещата приключи, Харди мина във външния офис, където Трея седеше на бюрото си.
— Как мина? — попита тя.
— Решението още не е взето. — Но лицето на Харди издаваше, че крайният резултат най-вероятно ще бъде благоприятен. Трея не го разпитва повече. Докато разговаряше с Джакман, пейджърът му беше вибрирал три пъти и всички обаждания идваха от службата му. Затова помоли:
— Може ли да използвам телефона ти за една минута?
Градски разговор.
— Само за една — каза тя. После, като се увери, че вратата към кабинета на Джакман е затворена, добави: — Ейб се обади. Попита дали имаш възможност да се отбиеш.
Харди, който вече набираше номера, отвърна разсеяно:
— Търсил ли ме е? Откъде е знаел, че съм тук?
— Не знаеше. И не е търсил теб. Обади се на мен, защото аз съм преданата му съпруга и работя тук. Казах му, че си вътре при началството. Искаше да говорите за…
— Извини ме за секунда — Харди вдигна пръст, за да я прекъсне. Заговори в слушалката. — Филис, аз съм, Диз.
Не беше нужно да звъниш три пъти. Номерът се изписа още първия път и очевидно щях да се обадя веднага, след като се освободя. — Той се заслуша. — Кой? Добре. Да. Познавам я. Разбрах. Да, ясно. Веднага ще отида. Добре, добре. Това значи, че няма да се отбивам в офиса. После отивам в МВЦ при Ейми. Добре, разбрах. Това е всичко. Благодаря. — И като затвори, се обърна към Трея. — Обичам тази жена. В сравнение с нея останалата част от човечеството изглежда толкова благодушна. Ейб спешно ли искаше да ме види?
— Винаги — каза тя и сниши гласа си. — Но ми се струва, че просто искаше да си почешете езиците по тази история със заглушителите при Алън и останалите.
— Останалите. — Харди се облегна на бюрото й. — Знаеш ли, мисля, че той е блестящ и забележителен ум, но в случая само тъпче на едно място, докато не се добере до нещо истинско.
