свидетелства, а това винаги бе избор на защитата. Междувременно съдебните заседатели, особено в Сан Франциско, естествено щяха да предположат, че както Андрю, така и всеки друг в „Сътроу“ е знаел, че Муни е бил гей. А това от своя страна щеше автоматично да елиминира първия мотив на обвинението — ревност.
Това не само щеше да открие пътя към алтернативна теория за престъплението — а именно, защита, основаваща се на „някой друг го е извършил“, — но щеше да позволи на Харди и Ву да подложат на съмнение първоначалното полицейско разследване, довело до арестуването на Андрю. Полицията несъмнено е трябвало да разпита и хора, запознати с този аспект от личния живот на Муни; пропускът й дори да идентифицира Муни като гей говори само колко небрежно е било водено следствието още от самото начало. И ако Харди успееше да изкопчи от Саларко признанието, че не е чул изстрели, и дори да хвърли сянка на недоверие върху показанията му на очевидец, тогава на клиента му се предоставяше най-малкото шанс да се изправи пред едно раздвоено жури, а после може би да пледира за по-леко обвинение. Новината наистина беше много, много голяма.
Стига да бе вярна.
Стига да можеше да я съобщи на съдията или на съдебните заседатели.
Но най-важното, стига да не беше просто поредната клюка.
— Стивън — произнесе Харди. — Трябва да те питам нещо и мисля, че вече се досещам за отговора, но пред закона има голяма разлика между това да си чул еди-какво си и да си го изпитал. Имахте ли връзка с господин Муни?
Стивън не отговори веднага.
— Да — каза най-накрая.
Само с тази единствена дума цялата представа на Харди за Майк Муни се преобърна с главата надолу. Щом си бе позволил да прави секс с един от учениците си, независимо дали от женски или от мъжки пол, тогава той не бе онази нежна и чувствителна душа, онзи състрадателен човек, за какъвто повечето го мислеха. Беше хищник.
— Готов ли си да свидетелстваш за това пред съда? — попита той.
Нямаше как да не зададе този въпрос. Това беше много важна информация и макар че самият факт изпълваше Харди с гняв, той нямаше друг избор.
Въпросът едновременно изненада и уплаши момчето. То се замисли за миг, преди да отвърне:
— Не.
— Защо не?
— Не, освен ако това не е единственият ви шанс да спасите Андрю, а аз не намирам, че то може да му помогне с нещо. Затова ви помолих да обещаете, че ще си остане между нас.
— Въпреки това ще те попитам пак: защо не?
Рандъл издържа погледа му.
— Вие подигравате ли се с мен?
— Не, защо да се подигравам?
— Защото ме питате дали бих свидетелствал. — Той се изсмя горчиво. — Няма да се разкрия, господин Харди, никога.
— Добре.
— Не и докато уча в „Сътроу“. Няма начин.
Харди се наведе напред и облегна лакти на коленете си.
— Толкова ли е лошо? Винаги съм смятал, че ако си гей, няма по-подходящ град за живеене от Сан Франциско.
— Може би за възрастните гейове, но не и ако си тийнейджър. Направо ще те линчуват. Искате ли да чуете една история?
— Казвай.
— Имах един приятел, Тони Холис, можете да проверите. Миналата година излезе на светло и беше пребит от хулигани в Ное Вали — четири пъти за шест месеца, винаги, когато на някоя улична банда й доскучаеше. Накрая, струва ми се, на Тони му писна и се нагълта с цяло шише хапчета. — Той млъкна, сякаш да събере мислите си. — Затова няма да призная нищо публично. А вие ми обещахте, че също ще мълчите. Ако проговорите, ще отрека. Това се отнася и за господин Муни.
— Защо и за господин Муни?
— Обещахте да не говорите и за него.
— Да, но това беше, когато… — Харди направи пауза. — Не съм сигурен, че разбирам защо е толкова важно да не се разчува за него, след като вече е мъртъв.
— По същата причина, по която и докато беше жив. Не искаше баща му да знае. За него това беше най-важно то нещо. Живееше този потаен живот, само и само старецът да не узнае истината. Щом той не е искал да му причини тази мъка, как бих могъл аз да го направя? Не мога. Когато разговаряхме днес, ми казахте, че ако знам нещо, трябва да постъпя правилно. Е добре, според мен не е правилно да ви оставя да разкажете всичко на бащата на Майк.
— Тогава как да се възползвам от тази информация, щом не мога да я разглася?
— Не знам. Това не е мой проблем. — Той се изправи. Приличаше на възпитано дете, което без да иска е изтърсило някаква глупост и сега се чуди как да си взе ме думите назад. — Вижте, наистина съжалявам. Мислех, че е важно да ви кажа, за да знаете с какво си имате работа.
— Не ме разбирай погрешно, Стивън. Наистина го оценявам, но…
Младежът го прекъсна:
— Но от вас зависи как ще постъпите.
Харди поседя известно време във фотьойла си, потънал в размисъл. После стана, прекоси трапезарията и отиде в кухнята. Поспря за малко в тъмната и празна всекидневна и се полюбува на тропическата си риба. После запали осветлението и почука едновременно на вратите към стаите на двете си деца, разположени перпендикулярно.
— Само секунда!
— Уча си уроците!
Той почука отново.
— Искам да видя незабавно и двама ви.
Последва познатото мърморене. Докато се отвори първата врата и се появи Бек, той вече стоеше насред, хола, пъхнал ръце в джобовете си, привидно спокоен и нехаен. Винсънт също се показа, видя намусената физиономия на сестра си и погледна баща си. Подозирайки какво ще последва, той заличи от собственото си лице всички следи на недоволство и попита услужливо:
— Какво има?
Харди ги наблюдава изпод вежди цели десет секунди, преди да продума с най-сдържания тон, на който беше способен:
— Вероятно ви е убягнало от вниманието, че майка ви лежи горе в леглото си, пострадала доста зле. И макар да осъзнавам, че домашните, над които и двамата се трудите толкова усърдно, са далеч по-важни от работата, която върша аз, за да ви храня и обличам, не мисля, че е прекалено да изисквам от вас да допринасяте за гладкото протичане на живота в този дом, когато, например, съм зает да говоря по телефона. И нека ви кажа, че съм силно разочарован, задето трябва да го споменавам на хора на вашата възраст, за които се предполага — или поне така си мислех, — че това им се е превърнало в навик. Но очевидно съм грешал.
Той помълча за момент, гледайки двамата в очите.
— Та ето какво. Когато звънецът или телефонът звънят и майка ви или аз или и двамата ви помолим да отворите или да вдигнете слушалката, не искам да чувам за домашни, нито пък че трябва да чакам и една секунда. Искам и двамата да скочите начаса и дори да се надпреварвате кой е по-бърз. И който и от вас да отвори пръв вратата, очаквам да окажете на посетителя — който и да е той — онова гостоприемство, каквото би следвало да получи в дома на цивилизовани хора. Ти например, Винсънт, не бива да оставяш госта, който търси по име някого в тази къща, да стои вън на прага в студа. Освен това, ако е възрастен, когото не познаваш, трябва да го погледнеш в очите, да му подадеш ръка и да се представиш. После трябва да поканиш този човек и дори — знам, че може да бъде досадно — да поведеш любезен разговор с него и
